— Най-сетне! — възкликна Марсел. — Нали ще вечеряме заедно, Лазарин?
— Не — отвърна студено госпожа дьо ла Тур дю Роа. — Разполагам само с един час.
— Къде желаете да отидем?
— Все ми е едно… Карайте просто направо…
Лазарин се бе свила в ъгъла на купето и неумолимо мълчеше. Погледът й се бе спрял върху една точка. Дори самото мълчание на младата жена вещаеше буря.
Докъде бяха стигнали отношенията на тези двама млади, свързани някога от случайността, а сега от едно дете? В малкото пространство на купето се бе подслонила страстната, безумна любов — и неудържимата омраза…
XV
Лазарин нанесе първия си удар. Скръстила ръце на гърдите, се обърна към Марсел и с дълбоко презрение произнесе:
— Значи вие стигнахте вече до закани?
Оскърбен не толкова от думите, колкото от тона, Марсел отговори рязко:
— Оказа се, че заплахата подействува, защото вие дойдохте! Подчинихте се на заповедта ми!
Без да обърне внимание на думите му, Лазарин продължи:
— Как си позволихте да ми пишете така? Вие отправяте закани срещу жена! А аз ви смятах за джентълмен. Кой сте вие, Марсел Ложие?
— Аз съм човек, страдал твърде много благодарение на вас и който не желае повече да страда — категорично заяви Марсел.
— Вашите претенции ме ядосват! Заканите ви са възмутителни! Защо искате да ме погубите пред очите на обществото?
— Вие знаете, че няма нищо по-скъпо за мен от вашата чест! Нали постоянно настоявам да осветим с брак нашата връзка…
— Аз — ваша жена! Никога! Да ми станете господар! По-добре още веднага да умра!
Марсел пророни унило:
— Лазарин, вие вече не ме обичате…
— И какво от това? Аз съм само на двайсет години, имам право да се влюбвам и да разлюбвам. Никой не може да ми забрани!
— Вярвайте, Лазарин, така повече не може да продължи!
— Най-сетне да кажете нещо разумно! — възкликна Лазарин. — Да се разделим завинаги! Това е единственото ми желание.
Устните на Марсел пребледняха.
— Искам да ви предупредя, госпожо, че или ще принадлежите на мен, или на никой друг. Щом вече не ме обичате, не ще ви позволя да обичате когото и да било друг. Забранявам ви да обичате! Бъдете моя съпруга, Лазарин; ако не сте съгласна — бъдете ми любовница, защото не ще имате нито друг съпруг, нито друг любовник.
— А как ще ми попречите? — попита предизвикателно маркизата.
— Опитайте — и ще видите как. Винаги между себе си и другия мъж ще съзирате мен. Само смъртта може да ви освободи от моята любов! Ще извикам на дуел всекиго, на когото се спре вашият избор — тогава се молете той да ме убие.
След кратко мълчание маркизата попита:
— Нищо друго ли не желаете да ми кажете?
— Нищо повече.
— Тогава ме откарайте в къщи.
Каретата зави и полетя бързо към парка Монсо.
Останала сама в стаята си, Лазарин се отпусна в креслото до камината и се замисли дълбоко. Биваше ли да допусне този човек да й пречи? Не, хиляди пъти не! Щом пречката не може да бъде отместена от пътя, тя трябва да бъде унищожена.
„Той сам си произнесе присъдата“ — избъбри неволно Лазарин; взе лист хартия от писалището и написа: „Много бях ядосана… Предлагам ви мир. Забравете всичко и ме чакайте утре по същото време на същото място“.
XVI
Радостта и изненадата на Марсел бързо заличиха мрачните мисли, когато получи писмото на Лазарин. Като всички влюбени лесно вярваше в това, в което му се искаше да вярва; веднага реши, че безспорно Лазарин го обича още, и си обясни снощната жестока сцена с някакво минутно раздразнение или нервност, толкова присъща на жените.
Тази вечер Лазарин беше точна, държеше се спокойно, макар и доста по-сериозно от обичайното.
— Трябва да си простим взаимно, приятелю мой, защото и двамата сме виновни. Вие твърде рязко изразихте нетърпението си, аз твърде силно се оскърбих от вашите мними закани. Да бъдем благоразумни занапред и вместо да си причиняваме мъка, да се опитаме да бъдем щастливи. Неприятни случайности ми попречиха да идвам редовно на нашите срещи, но знайте, че когато не съм с вас, мисълта ми постоянно ви придружава; затова не губете търпение и не ми отправяйте такива заплахи, не ме подозирайте, не ми се сърдете… Обещавате ли?
— Разбира се, че обещавам! — извика пламенно Марсел, като обсипваше ръцете й с целувки.
— Значи вече няма да ми изразявате недоверието си? Няма да ми изпращате оскърбителни писма?
— Безкрайно ви вярвам!
— Тогава всичко ще бъде наред. Прощавам ви.
Лазарин му прощаваше! Марсел намираше това за естествено, приемаше прошката й с благодарност.
В какво се признаваше за виновен? Доста би се затруднил, ако му минеше през ума да дири обяснение, но мъжете всички са такива — или повечето от тях.