През първите три седмици след тези остри вълнения Марсел бе напълно щастлив. Лазарин се бе променила толкова много, че младият мъж едва можеше да я познае. Явяваше се точно навреме на уговорените срещи, беше нежна, дори допускаше да й говори за бъдещия им съпружески живот, за който преди не искаше дори да чуе. Марсел наивно си казваше: „Ако не бях й изразил рязко недоволството си, какво щеше да се случи? Всичко щеше да върви от лошо по-лошо. Само твърдият ми характер стана причина да се почувствувам най-сетне щастлив. Жените обичат да ги командват! Ех, да знаеха мъжете това, както аз го знам!“
Горкият Марсел…
Лазарин просто печелеше време и се мъчеше да приспи недоверието на някогашния поручик, да си осигури свобода на действие. В същото време оказваше все по-нежно внимание на Хектор, но двамата винаги бяха заобиколени от тълпа хора — дали у Лазарин, или в салоните на Париж. Хектор започна да настоява за среща насаме, но Лазарин все отлагаше, все намираше претекст да отклони молбата му.
И все пак една вечер, когато принцът повтори молбата си, Лазарин помълча малко, поколеба се и отговори:
— Непременно ли държите да се видите с мен без свидетели, мили принце?
— Нима питате! — възкликна твърде красноречиво Хектор.
— Малко се опасявам от вас… Някога вие бяхте смел, прекалено смел.
— Моля ви, маркизо! Вие знаете колко много съм се променил оттогава. Сега едва събирам кураж да докосна ръката ви…
— Добре, ще ви гласувам доверие. Утре вечер ще посетя принцеса Алвинзи…
— О, и аз непременно ще дойда в дома й!
— Това изобщо не е необходимо — възпря го Лазарин. — Ще бъда у принцесата в девет, в десет вече ще съм се върнала у дома. Преди това ще разглася у принцесата, че същата вечер и аз ще приемам, ако някой пожелае — нека дойде.
— Но тогава не ще можем да поговорим насаме — избъбри тревожно Хектор.
— Значи ще отложим за друг път… Не бива да се усамотявам явно с вас, драги принце! Нали знаете, доброто име е над всичко! Но най-вероятно е никой да не дойде на толкова късно посещение. И така — утре вечер ви чакам след десет, а сега да приключваме разговора: две-три старици отсреща са вперили лорнети в нас.
— До утре, маркизо — стана с поклон Хектор; сърцето му биеше радостно.
XVII
Маркизата се завърна от принцеса Алвинзи и забързана влезе в гостната, където камината ярко пламтеше. Хвърли небрежно палтото си, от сребърни лисици в ръцете на лакея и се обърна към него:
— Ако някой дойде, можете да го уведомите, че приемам. — След това се отпусна в креслото и дълбоко се замисли. — Тази вечер трябваше да действува решително. Трябваше да разкъса тежките окови, които й пречеха, и да се сдобие с нова бляскава титла и още по-грамадно богатство.
Нямаше никакво място за колебание; но все пак, колкото и да беше влюбен в нея Хектор, дали щеше да повярва на това, което тя щеше да му каже? Винаги сигурна в себе си, младата жена тази вечер бе доста неспокойна. Мъчеше се да се овладее, като си казваше: „Всеки, който се съмнява в успеха, е наполовина победен… Трябва да постигна своето! Марсел повярва, че съм му простила, защо Хектор да не приеме моите думи за чиста монета?“
Маркизата застана пред огледалото и се погледна: бе с черна изящна рокля с тесен корсаж; голите й ръце омайваха с дивната си форма, очите й блестяха, нежна руменина обагряше бялата кожа на хубавото й лице. Тя сама правеше прическите си и сега бе вдигнала буйната си къдрава коса високо на тила и я бе закрепила с няколко изящни шноли така, че сякаш всеки момент щеше да се разпилее по раменете й. „Кой би могъл да ми устои?!“ — си рече маркизата, вгледана в своя образ. „Никой!“ — би й отвърнал всеки, който би я видял в този миг.
Принцът се появи в десет и половина.
— Колко сте хубава днес! — промълви той неволно с влизането си.
— Да не говорим за това — усмихната отвърна Лазарин. — Ето, тази вечер сме само двамата; както виждате, сдържах думата си. Предоставям ви двайсет минути и нито миг повече! — завърши маркизата.
— Жестока сте!
— А току-що ми се възхищавахте! От какво се оплаквате? За двайсет минути ще можем да поговорим за много неща. Ей сега ще ни донесат чай, ще погледна часовника след излизането на слугата — и вече тогава ще отброя вашите двайсет минути.
Хектор отчаяно произнесе:
— Но как искате да говоря при това положение? Имам чувството, че ми се подигравате!
— Пазил ме Бог, мили принце!
— Но все пак се усмихвате…
— Сигурно ви изглеждам много лекомислена, обаче всъщност съм съвсем сериозна, макар да се усмихвам. Доброто ми настроение идва от това, че зная за какво искате да ми говорите — че ме обичате отдавна, обичали сте ме някога, като младо момиче от булевард „Осман“, и че ме обичате сега, когато вече съм стара вдовица.