Хектор поруменя.
— Значи вие сте наясно — подхвана той радостно, — че ви обичам и никога не съм преставал да ви любя!?
— Извинете, очарователни принце — възрази малко иронично Лазарин, — не мога да се съглася напълно с вас. Във вашата страст имаше малки паузи, когато забравяхте слабото ми очарование. Но ето че се върнахте отново при мен — и това е най-важното.
— Мила маркизо — подхвана разпалено Хектор, — дори през тези паузи моите мисли не са се отделяли от вас! Причината да ви избягвам по онова време беше тази, че съзнавах каква пропаст ни разделя и нямах възможност да я прескоча. Сега обаче положението се промени из основи. Вие знаете, че освен любов изпитвам към вас и чувство на дълбоко уважение. Докато бях беден художник, можех да ви предложа единствено сърцето си; принц Кастел Виван сега ви предлага и своето име… Приемате ли го?
С тези думи принцът коленичи пред нея. Лазарин си припомни маркиз дьо ла Тур дю Роа, който също тъй пламенно й бе предложил някога да му стане съпруга.
— Станете, станете — припряно го подкани тя, — може да влезе някой!
Хектор се изправи, но настоя:
— Не ми отговорихте… Моля ви, кажете, мога ли да се надявам?
— Хектор — промълви най-сетне маркизата развълнувано, — съвсем лесно бих могла да ви отговоря… но искам да знаете повече за мен.
XVIII
— Сигурно ме смятате за безгрижна, за ексцентрична жена, която само се развлича — подхвана Лазарин. — Всъщност никога не съм била истински щастлива. Баща ми, прекрасен човек, обичаше мен и сестрите ми по свой начин, като ни предостави пълна свобода, но без да се занимава никак с нас. Цялото ми шумно и празно моминство, уверявам ви, чувствуваше една ужасна липса — на нежна и обичлива майчинска грижа и милувка…
Трогнатият Хектор понечи да каже нещо, но маркизата го възпря с жест.
— Една прекрасна сутрин татко се оказа разорен… Наложи се да заживеем на село. Промяната не донесе нищо ново и радостно за мен и не можех да благославям съдбата си. Там обаче маркиз дьо ла Тур дю Роа се влюби в мен и ми направи предложение. Съпротивлявах се с всички сили… мисълта за странния брак между старец и малко момиче (защото тогава бях същинско дете) инстинктивно ме възмущаваше. В края на краищата под натиска на баща си отстъпих… Да ме пази Бог да оскърбя с необмислена дума паметта на тогова, към когото винаги изпитвах искрено уважение! Маркиз дьо ла Тур дю Роа остана безукорно добър към мен от първия до последния си ден.
Въпреки това нашият неестествен брак ми причиняваше много мъки и аз безмълвно страдах, без никой да подозира какво става с мен. Сега с чиста съвест мога да заявя, че докрай изпълних дълга си към маркиза.
— Стига само да пожелаете, и всичките ви мъки ще се стопят в миналото! — възкликна Хектор. — Имайте ми доверие, Лазарин! Станете моя жена! Кажете, че приемате… Кажете, моля ви…
Маркиза дьо ла Тур дю Роа поклати глава. Сетне продума печално:
— Не бързайте, драги Хектор, изслушайте моята изповед!
— Но защо ми е тя? — припряно възрази младият принц. — Защо трябва всичко да зная? Обичайте ме, Лазарин! Обичайте ме, другото е без значение!
— Хектор, искам да ви призная важни неща, трябва да узнаете всичко, повярвайте!
Лазарин закри лицето си с ръце. Хектор зачака, развълнуван дълбоко. Когато младата жена вдигна глава, по бузата й течаха едри сълзи.
Сърцето на принца се сви.
— Два месеца след вашето заминаване от замъка ла Тур дю Роа маркизът заведе мен и Рене в Италия. Тръгнах с удоволствие, толкова копнеех за развлечения — нали бях съвсем млада! Във всички градове ни отрупваха с покани за балове и празненства. Във Венеция маркизът ми представи един младеж, негов добър познат, който се наричаше Марсел Ложие. Този млад офицер не беше аристократ по рождение, но бе много богат и добре възпитан.
Маркизът с удоволствие приемаше младия офицер, понеже се надяваше да омъжи Рене, средната ми сестра, за него. Не стига обаче, че този Ложие не предложи брак на сестра ми, а на всичко отгоре се влюби в мен, започна да ме ухажва така, че нито сестра ми, нито мъжът ми да не забележат нищо. Не обичах господин Ложие, той никак не ме интересуваше, но бях поласкана, че предпочете мен вместо сестра ми. Разкайвам се пред вас, принце, признавам, че страстта му ме забавляваше и — знам ли — може да съм се държала кокетно с него, може неволно да съм му дала надежда! Нали през ум не ми минаваше, че това негово увлечение може да представлява някаква опасност за мен… Нашите отношения не преминаваха границата на най-невинни разговори и развлечения и изобщо не придавах значение на любовта на младия офицер, като си въобразявах, че неминуемата раздяла ще сложи край на всичките му ефимерни надежди и мечти.