— Тихо, млъкнете!
— Вървете вън да се карате!
— Ей, повикай полиция!
След второто действие двамата млади мъже се срещнаха в коридора на театъра. Около тях бързо се събра тълпа любопитни, които очакваха да видят продължението на разпрата. Марсел излъга надеждите им — без да губи спокойствие нито за миг, той се обърна към Хектор:
— Както виждате, господине, тук е невъзможно да говорим, затова предлагам да излезем вън. Ще ме последвате ли?
— Разбира се! — отговори Бегур, и двамата скоро се озоваха на булеварда. Част от тълпата ги последва; щом забелязаха това, двамата младежи свърнаха по първата пресечка, сетне по друга улица и скоро се видяха сами.
XXII
— Драги господине — произнесе Марсел студено, — бих искал да започнем разговора с фактите; три пъти вие ме блъснахте толкова предизвикателно, че бих сметнал това за умишлено оскърбление, ако бяхме познати. Първите два пъти не ви казах нищо, защото според мен е глупаво човек да си рискува живота заради явно неволно неумение. Третия път ви направих бележка — и имах право.
— Не мога да се съглася с вас — припряно изрече Хектор.
— Добре… Ако бяхте се държали по-възпитано, ако не бяхте вдигнали ръка срещу мен — не ме ударихте, само защото ви спрях, посегателството е равносилно на смъртна обида за всеки офицер — щяхме може би да се разберем през антракта. Сега обаче споразумението е изключено.
— Нима ви приличам на човек, който настоява да се помири с вас? — горделиво заяви Хектор.
Марсел се поклони.
— Ето моята визитна картичка, господине.
— Ето ви и моята — отвърна принцът.
— Надявам се, няма да отречете, че аз бях оскърбеният? — попита доскорошният хусар.
— Бих могъл да оспоря, защото вашата груба забележка ме предизвика да вдигна ръка, но нямам претенции… Ако желаете, вие изберете оръжието, на мен ми е все едно.
На другия ден секундантите на принца виконт дьо Куси и барон Куро още преди обед бяха на улица „Амстердам“. Споразумяха се лесно за деня и часа на дуела, както и за мястото — поляната на Вил д’Авре, на другия ден в девет сутринта.
Марсел Ложие избра шпагата за оръжие на дуела. Уговориха се всеки да се яви с две свои шпаги и да хвърлят жребий кои да използуват.
Хектор, който малко по-късно се срещна със секундантите си, беше във възторг.
В три следобед се яви на улица „Мурильо“. В салона на маркизата бе доста оживено; Хектор само кимна утвърдително при въпросителния поглед на Лазарин. Разговорът им бе невъзможен, около Лазарин постоянно имаше хора, затова Хектор се повъртя безцелно из салона и си отиде. „Май има някакъв резултат — си рече Лазарин, — но от кого да узная подробности?!“
Същата вечер към шест Жул Льору, запътил се към ресторанта, срещна Марсел Ложие, който крачеше бавно по булеварда с ръце на гърба. Младият офицер бе предизвикал симпатии у Льору и той с удоволствие се спря да размени няколко думи с него.
— Къде се изгубихте, драги приятелю? — хвана го той под ръка. — Не бяхте ли в Париж?
— Не съм пътувал никъде — отвърна разсеяно Марсел, — но повече си седя в къщи.
— Не бива да пренебрегвате приятелите си! Обаждайте ми се… Нещо ново около вас?
— Нищо освен неприятности.
— Неприятности ли? За какво се отнася?
— Ще участвам в дуел без всякаква причина… тоест без сериозна причина. Само заради някакво си настъпване в театъра; направих забележка на минаващия младеж, а той вдигна скандал.
— Много неприятно! Но кой е вашият противник? Кажете ми, моля; всичко, което ви засяга, живо ме интересува.
— Принц дьо Кастел Виван.
Жул Льору трепна. „Бегур! — рече си той. — Не е възможно да се лъжа! Сигурно Лазарин е забъркана в историята, без този младеж дори да подозира…“
— Познавате ли принца? — попита доскорошният офицер, който забеляза реакцията му.
— Виждал съм го, запознавали са ни — нищо повече. Разкажете ми цялото произшествие, ако обичате.
След десетина минути Жул Льору стисна ръка на Марсел, пожела му успех и вместо да продължи към кафене „Англетер“, накъдето се бе запътил, спря един файтон и се отправи за улица „Мурильо“.
XXIII
Жул Льору завари дъщеря си в покоите на малкия Раул; дойката тъкмо го хранеше.
— Нали ще вечеряш с мен, татко? — попита Лазарин.
— Да, стига да не те притеснявам.
— Винаги ми е драго да те видя! Ето, тъкмо да се порадваш и на внука си.
Лазарин взе детето от ръцете на дойката и го подаде на баща си.
— Нали е хубаво бебе? — рече тя.
— Голям хубавец е! — убедено отвърна баща й. — Истински малък маркиз! Колко е важен! При това много прилича на мен, нали?