— Разбира се, татко — отвърна засмяна Лазарин. — Истински твой портрет!
След малко дойката излезе с детето на ръце, а бащата и дъщерята се запътиха към трапезарията.
— Знаеш ли защо съм дошъл? — попита някогашният банкер.
— Доколкото разбрах, за да вечеряме заедно — погледна го дъщеря му.
— И не само за това… Дойдох да ти кажа една новина, която ще те заинтересува.
— Говори по-бързо тогава!
— На идване при теб на булеварда срещнах Марсел Ложие, твоя познат офицер. Представи си, утре сутринта той ще се бие на дуел и то с човек, когото знаеш.
— Кой може да бъде?
— Доскорошният Бегур… и сегашен принц дьо Кастел Виван. Двамата се скарали в театъра.
— И толкова се ядосали, та са стигнали до дуел? Възможно ли е? — рече учудено Лазарин.
— Според мен тази свада в театъра е само претекст — загледа дъщеря си с присвити очи Льору. — Истинската причина безспорно е друга… Може би ти знаеш коя е?
Лазарин отвърна наивно:
— Аз ли? Откъде бих могла да я зная? Дори не подозирах, че принцът се познава с Марсел Ложие… Поне при мен те никога не са се срещали.
— Тъкмо там е работата, че и до момента на свадата не са се познавали; Бегур упорито досаждал на Ложие, докато го принудил да реагира. Човек би си помислил, че принцът е постъпвал така умишлено.
— Нищо не разбирам! Ти каза, че дуелът ще е утре; но къде, в колко часа?
— В девет сутринта, във Вил д’Авре, край езерото…
Маркизата трепна. Само преди няколко дни бе вечеряла в тамошния ресторант с Марсел, двамата се бяха разхождали по алеята край езерото, където бившият поручик може би утре щеше да падне убит. Лазарин бързо овладя смущението си:
— Татко, искаш ли да бъдеш най-добрият баща на света?
— Винаги съм бил такъв, мила… Какво искаш сега от мен?
— Този дуел е интересен… Много бих искала бързо да узная резултата му. Нали ще отидеш утре сутринта във Вил д’Авре, ще присъстваш на дуела и ще дойдеш да ми кажеш как е приключил?
— Невъзможно! — извика Жул Льору, стреснат от самата мисъл да се запъти толкова далеч рано сутринта. — Нямам право да се намесвам в неща, които не ме засягат. Как ще обясня присъствието си там?
Лазарин набързо го успокои, че ще седне на терасата на ресторанта, ще си поръча закуска и преспокойно ще наблюдава дуела, без никой да му обърне внимание.
— Не закусвам толкова рано… — промърмори някогашният банкер. Това бе последният му опит за съпротива.
XXIV
В двора на ресторанта бе спряла хубава малка карета; конете бяха разпрегнати и не се виждаха. Това бе каретата на Жул Льору, който бе побързал да изпълни желанието на дъщеря си, най-вече защото и на него му беше интересно да види как ще приключи този двубой между поклонниците на дъщеря му.
Ексбанкерът не обичаше новоизпечения принц въпреки ореола на многобройните му милиони; от друга страна, безспорно симпатизираше на Марсел, доколкото може да изпитва такива чувства един съвършен егоист.
Пристигнал преди петнайсетина минути, Льору бе огледал внимателно празната тераса и бе избрал едно сепаре в края й — нещо като малка беседка, оплетена в лози, издигната над залата за игра на карти. Оттук, между листата на лозите, можеше спокойно да наблюдава полянката отсреща, без да бъде забелязан.
Утринното пътуване и чистият въздух бяха пробудили апетита му и той си поръча обилна закуска с котлети, пиле със салата и шунка. Помисли и добави бутилка шабли.
Каретата на принца, последвана няколко минути по-късно от кабриолета на Марсел Ложие, спря в края на поляната, прорязвана от множество пътеки. Льору се наведе леко към парапета и разтвори филизите на лозата: четиримата секунданти и двамата съперници обсъждаха нещо. След малко някой от тях хвърли златна монета: съдбата покровителстваше Марсел — изборът падна върху неговите шпаги.
Хектор само безгрижно махна с ръка; той се държеше като отявлен дуелист — никой не би предположил, че ще се бие за пръв път в живота си.
Двамата противници съблякоха рединготите си и застанаха на около два метра един от друг. Почти еднакви по ръст, на близка възраст, двамата младежи обаче изглеждаха напълно различни. Сухото лице и стегнатата фигура на Марсел издаваше силна воля и неудържима енергия, снажната, но по-закръгленичка фигура на Хектор никак не изглеждаше войнствена…
Жул Льору заряза котлетата и пилето във въздушната си обсерватория. Дуелът започна.
Ложие се втурна в атака, решен час по-скоро да накаже с лека рана нахалния грубиян, но все не успяваше да достигне принца. От своя страна, Хектор бе намислил да нанесе един-единствен, но силен удар на противника си, за да избави веднъж завинаги Лазарин от него. Той не бързаше да напада, само се бранеше спокойно, като се усмихваше презрително. Тази усмивка бе ново оскърбление за Ложие, което го вбесяваше. Той удвои усилията си, шпагата му святкаше с бясна бързина и при едно невнимателно движение на Хектор по ръкава му от рамото се заспуска струйка кръв.