Тя замълча.
— Настигнаха ви, така ли? — питам я, защото знам, че нейният сепан Катарина е мъртва от
три години.
Тя въздиша.
— Това е още една история, която е най-добре да оставим за из път.
Отнема ми няколко минути да напъхам дрехите си в сака и тогава се сещам, че последния
път Сара бе събрала багажа ми в него. Оттогава бяха изминали само десетина дни, но имах
усещането, че е било поне преди година и половина. Чудя се дали полицията я е разпитвала,
дали са я сочили с пръст в училище. Къде ли ще ходи на училище сега, след като сградата е
разрушена? Сигурен съм, че ще може да се справи сама, но въпреки това няма да й е лесно,
особено след като няма представа нито къде се намирам, нито дали съм добре. Иска ми се да
можех да се свържа с нея, без да излагам и двама ни на опасност.
Сам включва телевизора по старомодния начин — с дистанционното — и гледа новините, а
Шест става невидима и отива да провери пикапа. Сигурно майката на Сам е установила, че
колата им я няма, и е много вероятно полицията да я издирва. Преди няколко дни Сам открадна
преден номер от друг пикап. Това може да ни помогне, докато стигнем до целта.
Приключвам с опаковането на багажа и слагам сака до вратата. Сам се усмихва, когато
снимката му изскача върху екрана на телевизора — въртят същите новини, ясно ми е, че се кефи
на късчетата лична слава дори с риска да бъде считан за беглец. После отново показват моята
снимка, което означава, че дават и тази на Анри. Мъчително е да го гледам, макар изобщо да не
си прилича на скицата. Не му е времето да се чувствам виновен или нещастен, но толкова много
ми липсва. Умря заради мен.
След петнайсет минути се появява Шест с бял найлонов плик.
Вдига го високо и го разклаща към нас.
— Купих ви нещо, момчета.
— Охо, какво? — питам.
Тя бърка в плика и вади машинка за подстригване.
— Мисля, че е време за подстрижка.
— О, моля ти се, главата ми е малка, ще приличам на костенурка — протестира Сам.
Засмивам се и се опитвам да си го представя без рошавата му коса. Вратът му е дълъг и
тънък и май има право.
— Ще движиш инкогнито — отговаря му Шест.
— Ама не искам да съм инкогнито, аз съм променливата величина хикс.
— Спри да се правиш на мекотело — казва Шест.
Той се мръщи. Опитвам се да го давам бодро и оптимистично.
— Така е, Сам — казвам и си свалям ризата.
Шест влиза след мен в банята, разкъсва опаковката на машинката, а аз се навеждам над
ваната. Пръстите й са леко студени и по гръбнака ми полазват тръпки. Иска ми се Сара да е
тази, която да ме държи здраво за рамото, докато ме префасонира. Сам ни гледа от прага на
вратата и въздиша шумно, иска да разберем, че хич не одобрява тази работа.
Шест приключва, аз забърсвам с кърпа падналите косми, после се изправям и се поглеждам в
огледалото. Главата ми е по-светла от останалата част на лицето, но само защото никога не е
виждала слънце. Мисля, че няколко дни във Флорида Кийс, където двамата с Анри живеехме
преди Охайо, биха оправили проблема за нула време.
— Ето виж, Джон така изглежда като печен мъжага, а аз ще приличам на лайно — хленчи
Сам.
— Аз съм си печен мъжага, Сам — отговарям.
Докато Шест почиства машинката, той ми се пули невярващо.
— Долу! — заповядва тя.
Сам се подчинява, спуска се на колене и се навежда над ваната. Когато тя приключва, той се
изправя и ме поглежда умоляващо.
— Много ли е зле?
— Изглеждаш добре, приятелю — казвам. — Приличаш на беглец.
Сам разтърква главата си няколко пъти и накрая се поглежда в огледалото. Дърпа се ужасен.
— О, приличам на извънземно! — възкликва с престорено отвращение, след това ме
поглежда през рамо и се извинява непохватно. — Нищо лично.
Шест събира всичките косми от ваната и ги хвърля в тоалетната, после пуска водата, като
внимава да не останат никакви следи. Навива шнура на машинката акуратно и стегнато и я пъха
в калъфа.
— Добре е нещата да се правят навреме — казва тя.
Пристягаме саковете с ремъци към гърба й, тя ги хваща с двете си ръце, после става
невидима и саковете също изчезват. Втурва се през вратата и отива да ги занесе до колата, без
някой да може да я забележи. Докато я няма, бъркам вдясно в дъното на дрешника, махам
няколко хавлиени кърпи и измъквам лориенския сандък.
— Ще отвориш ли някога това нещо? — пита ме Сам.
Откакто му казах за него, непрекъснато се вълнува какво ли има вътре.
— Да, разбира се — отговарям. — Веднага щом се почувствам в безопасност.