селото.
Извъртам се, за да погледна през задното стъкло, докато „Света Тереса“ бързо изчезва зад
нас. Знам, че виждам манастира за последен път. И макар от години да чакам да го напусна, сега
той е свят за мен. Там е мястото за вечен покой на Аделина. Не след дълго селото изчезва далече
зад нас.
— Благодаря ти, сеньорита Марина — казва Ектор.
— За какво?
— Знам, че ти си излекувала скъпата ми майчица. Тя ми каза, че си била ти, че ти си
нейният ангел; и аз никога няма да мога да ти се отплатя.
— Ти вече го направи, Ектор. Радвам се, че можах да помогна.
Той клати глава.
— Все още не съм се отплатил, но със сигурност ще се опитам.
Докато Крейтън зарежда двата си пълнителя и преглежда мунициите си, Ектор кара по
ветровития и непредвидим път. Ние се клатушкаме и се хлъзгаме по седалките на острите завои
и неочакваните наклони. Независимо от високата скорост, с която караме, не след дълго в
далечината зад нас се появява дълъг конвой от автомобили.
— Не се тревожи за тях — казва Крейтън. — Само ни закарай до езерото.
Макар да изглежда, че пикапът пердаши яко по пътя, процесията от коли скъсява
дистанцията. След десет минути над пикапа прелита мълния и експлодира в околността пред
нас. Ектор инстинктивно навежда глава.
— Боже мой! — възкликва той.
Крейтън се обръща назад, чупи задното стъкло с дръжката на пистолета си и стреля.
Водещият автомобил се преобръща и ние надаваме възторжени възгласи.
— Това трябва да ги държи на разстояние — казва Крейтън и бързо презарежда пълнителя.
Така е за няколко минути, но когато пътят става по-опасен и се извива надолу по планината
в резки спадове, колите ни застягат. Ектор мърмори под носа си, докато профучава през завоите
с газ до дупка, а задните гуми свистят застрашително покрай всеки ръб на отвесните скали.
— Внимателно, Ектор — казва Крейтън. — Не ни убивай, преди да сме стигнали. Поне ни
дай шанс.
— Ектор владее положението — отговаря той, но това никак не успокоява Крейтън, който
продължава да стиска облегалката пред себе си с побелели кокалчета на пръстите.
Единственото ни спасение са непрекъснатите завои по пътя, които не позволяват на
могадорианците да стрелят директно в нас, макар и да се опитват.
Докато караме с пълна скорост през един особено остър завой, Ектор не успява да го вземе
достатъчно бързо и излизаме от пътя. Под ъгъл от седемдесет и пет градуса пикапът се спуска
надолу по гъст планински склон, мачка дръвчета, отскача встрани, когато се натъкне на големи
камъни, едва успява да избегне по-дебелите дървета. Двете с Елла пищим. Крейтън крещи,
изхвърча напред и се удря в предното стъкло. Ектор не проронва нито дума; стиснал зъби, той
маневрира около и над препятствията и накрая като по чудо се приземяваме на друго шосе.
Капакът на пикапа е жестоко огънат и пуши, но двигателят все още работи.
— Това, хъм, е пряк път — казва Ектор.
Той натиска педала на газта и ние бързо се понасяме по новото шосе.
— Май се отървахме от тях — казва Крейтън и поглежда нагоре към скалата.
Потупвам Ектор по рамото и се засмивам. Крейтън изважда дулото на оръжието си през
задния прозорец и чака.
Най-накрая езерото се показва. Чудя се защо Крейтън смята, че езерото ще ни спаси.
— Каква е тази история с езерото? — питам.
— Нали не си смятала, че ще дойда да те търся единствено с Елла?
За миг си помислям да му кажа, че само допреди няколко часа смятах, че е дошъл да ме
убие. Но съвсем скоро могадорианците отново са зад нас и Крейтън се обръща назад, а очите на
Ектор се стрелкат в огледалото за обратно виждане.
— Това ще е ръкопашен бой — казва Крейтън.
— Ще се измъкнем, татко — казва Елла на Крейтън.
Когато я чувам да му казва „татко“, сърцето ми се изпълва с обич. Той й се усмихва топло,
сетне кимва с глава. Елла стиска ръката ми.
— Оливия ще ти хареса — казва ми тя.
— Коя е Оливия? — питам, но тя няма възможност да ми отговори, тъй като пътят завива на
деветдесет градуса и се спуска стръмно надолу към езерото пред нас.
Усещам как Елла се напряга цялата, щом пътят свършва. Ектор отпуска газта и пикапът се
вмъква директно през вратата на телената ограда, която огражда езерото. Натъкваме се на
издатина, която ни раздрусва, гумите на колата се отлепят от земята и се приземяваме с тъп звук
и подскачане на брега. Ектор ни подкарва бързо право към водата и малко преди да стигнем,