очи и виждам рогато чудовище. Главата му е голяма колкото пикапа на Ектор и когато
великанът изревава, косата ми ме перва по лицето.
— Хайде! — крещя.
Побягваме към дърветата.
— Да се разделим — казва Елла.
Аз кимвам и побягвам наляво, към един много стар бук с чепати клони. Пускам сандъка на
земята и инстинктивно разпервам ръце нагоре. За мое учудване дънерът на бука се отваря и се
появява хралупа, достатъчно голяма да побере двама души и един дървен сандък.
Поглеждам през рамо и виждам, че чудовището преследва Елла през гъста редица дървета.
Пъхам сандъка в отворения дънер и с телекинеза повдигам две от дърветата и ги изпращам като
ракети в гърба на тази твар. Те се разцепват в тъмната му кожа със силен трясък и чудовището
пада на колене. Изтичвам и хващам треперещата ръка на Елла, като я дърпам в обратната
посока. Показва се буковото дърво, в чийто дънер е сандъкът ми.
— Виждаш ли това дърво, Елла? Влизай вътре! — крещя.
Тя сяда върху сандъка и се опитва да стане колкото е възможно по-мъничка, свива се до по-
младата си самоличност.
— Това е пикен, Марина! Влизай вътре! — моли се тя.
Преди обаче да е казала още нещо, затварям дънера около нея, като оставям малък процеп,
през който да може да гледа.
— Съжалявам — казвам й през него и се надявам великанът да не е видял къде съм набутала
сандъка и скрила приятелката си.
Завъртам се и побягвам, опитвам се да отведа пикена по-надалече, но той скоро ме настига и
ме бута отзад. Силата на удара е зашеметяваща. Търкалям се по стръмния склон, когато ръката
ми напипва някаква скала, за която да се захвана. Поглеждам през рамо и виждам, че съм на по-
малко от метър разстояние до ръба на отвесна канара.
Пикенът се показва на върха на склона. Върти се и шава, намества се точно над мен.
Изревава толкова силно, че пресушава мозъка ми. Някъде далече чувам Елла да крещи името ми,
но не мога да дишам, а още по-малко да извикам в отговор.
Звярът тръгва надолу по склона. Вдигам ръка, изкоренявам малко вретеновидно дърво близо
до мен и го запращам по великана. То го пробожда в гърдите. Това е достатъчно, за да загуби
почва под краката си; пада странично, пищи и лети точно срещу мен. Затварям очи и се
подготвям за сблъсъка; но вместо да ме размаже под тежестта си и да ме преобърне в урвата,
тялото му се удря в скалата, за която съм се захванала, след което изхвърчава над мен. Завъртам
глава, поглеждам през рамо и виждам как пикенът пада в скалистата урва.
Най-накрая мога да се концентрирам достатъчно, за да понеса себе си нагоре по склона.
Побягвам обратно към бука — към Елла и сандъка ми — и чувам взрива от оръдието едва част
от секундата преди да съм улучена. Болката е невъобразимо силна и пред очите ми изскачат
бели и червени свитки. Търкалям се неконтролируемо, гърча се в агония.
— Марина! — чувам Елла да крещи.
Претъркулвам се по гръб и забивам поглед в небето. От устата и носа ми капе кръв. Усещам
вкуса й. Усещам мириса й. Над главата ми кръжат няколко птици. Докато чакам да умра,
виждам, че огромна купчина тъмни, тежки облаци завладяват небето. Те се блъскат и се
наслагват един върху друг, пулсират, сякаш дишат. Мисля, че това са халюцинации или
видения, преди да умра, когато огромна капка вода ме удря по дясната буза. Мигам, когато
друга пада над очите ми и мълния разцепва небето на две.
Огромен могадорианец в златно-черна броня се е надвесил над мен и ми се хили. Допира
оръдие до слепоочието ми и се изплюва на земята; но преди да натисне спусъка, поглежда
нагоре към задаващата се буря. Бързо поставям ръце върху отворената рана в стомаха си и по
кожата ми плъзва познатото ледено усещане. Тогава настъпващият дъжд се изсипва върху мен, а
облаците се превръщат в плътна тъмна стена.
Глава 31
По изражението на Сам виждам, че почти е изгубил всякаква надежда да се измъкнем оттук
живи. И моите собствени рамене провисват, докато се вторачвам в огромните бели очи на звяра,
който се изправя на крака пред погледите ни. Бавно разтяга мускулестия си врат, вените му,
дебели като римски колони, изпъкват от двете му страни. Тъмната кожа на лицето му е суха и
напукана като камъка, който стърчи над него. С дългите си ръце прилича на извънземна горила.
Докато великанът се изправи напълно — висок е петнайсет метра, — дръжката на камата ми