вече се е размекнала и увила около дясната ми ръка.
— Пази фланга! — изкрещявам.
Сам се втурва наляво, аз хуквам надясно.
Първото движение на звяра е насочено към Сам, който веднага се обръща и побягва по ръба
на рова. Звярът се придвижва тежко след него, но аз се впускам насреща му, размахвам камата
наляво и надясно и отрязвам малки парчета от кожата му. Той вдига глава и разбива носа си в
тавана, после размахва ръка надолу към мен и един от пръстите му докосва крака ми, който съм
изтеглил назад. Завърта ме и ме запраща към стената, забивам се в нея с лявото си рамо и го
изкълчвам.
— Джон! — крещи Сам.
Великанът замахва отново към мен, но аз успявам да отскоча встрани от пътя на юмрука му;
звярът може и да е силен, но е бавен. Все пак мястото не е достатъчно голямо, за да може да се
бяга бързо, така че бавен или не, предимството си е негово.
Не виждам никъде Сам, докато се олюлявам от скала на скала. Великанът трудно ме следва;
когато си давам сметка, че разполагам с достатъчно време, бавно вдигам лявата си ръка над
главата, завъртам я така, че дланта застава върху темето ми. Болката ме пронизва от врата до
петите; преди да й се предам напълно, продължавам да протягам ръка към рамото и то изпуква
и се намества. Чувствам облекчение, но то е за кратко, защото, когато поглеждам нагоре,
виждам ръката на великана точно над главата си.
Вдигам камата и острието й пробива дланта на звяра. Оказва се обаче, че това не е
достатъчно, за да го накара да спре да увива пръсти около мен. Той ме вдига и ме стиска толкова
силно, че изпускам камата на пода. Диамантеното й острие издрънчава; и когато ме преобръща
с главата надолу, започвам да я търся, за да си я взема с помощта на телекинезата.
— Сам! Къде си?
Напълно съм дезориентиран, когато звярът отново ме преобръща с главата нагоре и ме
държи на няколко метра над носа си. Тогава забелязвам Сам да се измъква от една пукнатина в
стената. Той се втурва и грабва камата ми и миг по-късно великанът изпищява от шок и болка.
Стиска ме здраво, но аз избутвам пръстите му с все сила. Докато звярът се олюлява назад,
успявам да освободя раменете и ръцете си. Запалвам светлините на дланите си и го осветявам с
лумен право в очите. Заслепен, той се опира на стената и аз успявам да измъкна и останалата
част от тялото си и да скоча.
Сам ми подхвърля камата и аз нападам звяра, като забивам острието в кожата между
пръстите на краката му. Великанът изревава. Навежда се, но аз отново го осветявам с лумен в
очите. Той губи равновесие, аз карам скалата зад него да се откърти и да го удари в гърба.
Звярът се мята напред, протяга дългите си ръце, за да спре падането. Масивните му ръчища се
стоварват в рова със зелената течност, над която се издига пара, и след броени секунди се чуват
звуци от горяща плът. Гледам как безжизнената глава на звяра се удря в основата на
електрическото силово поле и в постаментите от монолитната скала, върху които се намират
сандъците. Ударът разкъсва силовото поле, постаментите изхвърчат в другия край на
помещението и се разбиват в камъка. Звярът лежи, без да помръдва.
— Кажи ми, че си планирал всичко това — казва Сам и тръгва след мен към сандъците.
— Ще ми се да можех да го кажа — отговарям.
Отварям сандъка си и виждам, че всичко си е вътре, включително и кутията от кафе с праха
на Анри и нестабилният кристал, увит в кърпа.
— Изглежда добре — казвам.
Сам взема другия сандък.
— Какво ще стане, щом излезем през онази врата? — пита Сам и кимва с глава към малката
дървена врата, през която дойдохме.
Убихме звяра и взехме сандъците, но е невъзможно отново да станем невидими и просто
така да си вървим покрай стотина могадорианци. Отварям сандъка, докосвам различните
кристали и предмети, но все още нямам никаква представа как действат повечето от тях, а
онези, които зная как да използвам, не могат да ме прекарат през планина от инопланетяни.
Оглеждам стаята и губя всякаква надежда. Но докато наблюдавам внимателно топящата се кожа
на великана и разпадащите му се кости, ми хрумва нещо. Пъхам камата обратно в задния джоб
на дънките и бавно се приближавам към рова с бълбукащата зелена течност. Вдишвам дълбоко и
внимателно потапям пръст в нея. Точно както се надявах, тя е вряла, но по кожата си я усещам
като лек гъдел от огън. Прилича на зелена лава.
— Сам?
— Какво?
— Щом ти кажа да отвориш вратата, искам да я отвориш и да се махнеш незабавно.