вземат оръдията си, неспособни са да направят каквото и да било, докато ние ги прескачаме.
Други воини препускат по первазите над нас, някои носят оръжията си, други мъкнат ранени.
Не мога да се ориентирам в коя посока се намира изходът. Аз вървя отпред, Сам ме следва и
докато преминаваме през поредица от тунели, а амулетът се люшка около врата ми, грабваме по
едно от захвърлените оръдия. Бягаме с високо вдигнати сандъци и стреляме по всичко, което се
изпречи на пътя ни. Макар и да не знаем накъде вървим, не спираме да се движим, докато не
стигаме до килиите със затворени хора. Тогава вече разбирам със сигурност, че сме вървели в
грешната посока. Дърпам Сам обратно, но той забива крака в пода и ме спира. Върху лицето му
са изписани безпокойство и надежда. Стоманените врати на килиите стърчат на трийсет
сантиметра над пода, а изпускащите мехури сини силови полета са изчезнали.
— Те са отворени, Джон! — крещи Сам и захвърля в краката ми сандъка.
Пускам оръдието на пода и вземам другия сандък, а Сам най-накрая изрича това, което
знаех, че си мисли.
— Ами ако баща ми е тук?
Поглеждам Сам в очите и разбирам, че трябва да проверим. Той тича откъм лявата страна на
коридора, вика името на баща си пред всяка килия. Аз проверявам килиите отдясно, когато
момче на моя възраст с дълга черна коса показва главата си изпод една от вратите. Когато ме
вижда, той внимателно провира ръка в коридора.
— Наистина ли го няма силовото поле? — провиква се той.
— Така изглежда! — отговарям.
Сам слага оръдието на рамо и се навежда пред вратата на килията на момчето.
— Познаваш ли човек на име Малкълм Гууд? На четирийсет години, с кафява коса. Тук ли
е? Виждал ли си го?
— Млъкни и отстъпи назад, детко — чувам да казва момчето.
В гласа му се усеща известна твърдост, която ме притеснява, и аз бързо издърпвам Сам
настрана.
Момчето хваща дъното на вратата, изтръгва я от стената и я подхвърля в коридора, сякаш е
фризби. Таванът се продънва, камъни полетяват надолу и аз използвам телекинезата си, за да не
бъдем смачкани. Преди да кажа нещо, момчето излиза, като чисти ръцете си от прахта. По-
високо е от мен, голо е до кръста, мускулесто.
Сам пристъпва напред и за мое учудване се прицелва в главата на момчето.
— Само ми кажи! Познаваш ли баща ми? Малкълм Гууд? Моля те!
Момчето гледа встрани от Сам и оръдието му, съсредоточил е поглед върху сандъците под
двете ми мишници. Тогава забелязвам трите белега на краката му. Точно като моите. Той е един
от нас. Шокиран, пускам другия сандък на пода.
— Кой номер си? Аз съм номер четири.
Момчето присвива очи, после ми подава ръка.
— Аз съм номер девет. Браво, че си останал жив, номер четири.
Той посяга към сандъка на пода. Сам сваля оръдието и тръгва по коридора, спира от време на
време, за да надникне в поредната килия. Номер девет слага ръка върху катинара на сандъка,
който мигновено се разтриса, изщраква и се отваря. Жълто сияние озарява лицето му, щом вдига
капака.
— По дяволите, страхотно!
Девет се смее, пъха ръката си вътре, изважда червено камъче и ми го показва.
— Имаш ли от тези?
— Не знам, може би.
Смутен съм, че съвсем слабо разбирам нещата в собствения си сандък. Девет поставя
камъчето между кокалчетата на пръстите си и насочва юмрука си към най-близката стена.
Появява се конус от бяла светлина и вече виждаме през стената на празна затворническа килия.
Сам се завтича към нас.
— Почакай! Ти притежаваш рентгеново зрение?
— Кой номер е този кретен? — пита ме Девет и отново бърка в сандъка си.
— Това е Сам. Той не е лориенец, но е наш съюзник. Търси баща си.
Той подхвърля червеното камъче на Сам.
— С това шибаната работа ще стане по-бързо, Сами. Просто се прицелваш и стискаш.
— Той е човек, пич — казвам. — Не може да го използва.
Девет слага палеца си върху челото на Сам. Косата на Сам щръква и подушвам
електричество във въздуха. Сам залита назад.
— Страхотно!
Девет пъха отново ръце в сандъка.
— Разполагаш с десет минути. Хайде, давай!
Изумен съм от факта, че Девет притежава способността да прехвърля силата си върху
човешки същества. Сам хуква по коридора, проверява килиите с едно движение на китката.
Щом стига до огромната метална врата в края, насочва камъчето към нея и виждаме една дузина
могадорианци от другата страна на стената. Единият от тях свързва оголени кабели в някаква