Мотелската врата се отваря, после се затваря. Шест се материализира отново и поглежда към
сандъка.
— Не мога да направя теб и Сам невидими заедно със сандъка. Само каквото държа в ръцете
си. Първо ще занеса сандъка в колата.
— Не, всичко е окей. Вземи Сам с тебе, аз ще ви следвам.
— Но това е тъпо, Джон. Как така ще ни следваш?
Слагам си шапката и якето, дърпам ципа, вдигам качулката над главата си, оставям да се
вижда само лицето ми.
— Няма проблем. И аз имам силно развит слух като теб — казвам.
Тя ме поглежда скептично и клати глава. Хващам каишката на Бърни Косар и я закопчавам
за нашийника.
— Само докато стигнем до колата — обяснявам му, защото той мрази да го водят на каишка.
После размислям и се навеждам да го взема, тъй като кракът му все още не е оздравял напълно,
но той ми предава, че предпочита да върви сам.
— Аз съм готов, дайте знак и тръгваме — казвам.
— Добре, хайде — казва Шест.
Сам й подава ръката си малко прекалено въодушевено. Сдържам смеха си.
— Какво има? — пита той.
Клатя глава.
— Нищо, ще се старая да вървя след вас, но не избързвайте много.
— Просто се изкашляй, ако не можеш да ни следваш, и аз ще спра. Колата е на няколко
минути оттук, зад изоставения хамбар. Няма начин да я пропуснеш — обяснява Шест.
Вратата се отваря и Сам и Шест изчезват.
— Сега е наш ред, Бърни Косар. Само ти и аз.
Той припка след мен с изплезен език. Като изключим бързите разходки до малкия затревен
участък зад мотела за облекчаване на естествените му нужди, Бърни Косар също беше в клетка
като всички нас.
Нощният въздух е хладен и свеж, напоен с уханието на бор, и вятърът в лицето ми веднага
ме връща към живота. Вървя със затворени очи и се опитвам да усетя Шест, като „опипвам“
въздуха с ума си. Посредством телекинезата усещам пейзажа наоколо по същия начин, както
когато спрях летящия куршум в Атенс, улавяйки го още във въздуха. Усещам ги на няколко
стъпки пред мен, леко вдясно. Побутвам Шест и тя се стряска, дъхът й засяда в гърлото. След
три секунди тя ме блъска с рамо и за малко да падна. Смея се. Тя също.
— Хора, какво правите? — пита Сам, нашите закачки го дразнят. — Нали трябваше да сме
тихи, забравихте ли?
Стигаме до пикапа, паркиран зад паянтов стар хамбар, който сякаш всеки миг ще рухне.
Шест пуска ръката на Сам, той се качва в кабината и се намества по средата. Шест скача зад
кормилото, а аз се плъзгам до Сам с Бърни Косар в краката ми.
— Хей, пич, какво е станало с косата ти? — ръгам Сам.
— Млъквай!
Шест пали колата, аз се усмихвам, докато я изкарва на шосето, и пуска фаровете, щом
колелата докосват асфалта.
— Какво има? — пита Сам.
— Мислех си, че от нас четиримата трима са извънземни, двама са бегълци с терористични
връзки и никой от нас няма валидна шофьорска книжка. Нещо ми подсказва, че нещата може да
станат интересни.
Дори Шест не може да се сдържи и се усмихва.
Глава 4
— Бях на тринайсет, когато ни настигнаха — започва Шест.
Пресекли сме границата и навлизаме в Тенеси петнайсет минути след като сме напуснали
мотела в Тръксвил. Бях я помолил да ни разкаже как двете с Катарина са били заловени.
— Намирахме се в Западен Тексас, след като избягахме от Мексико заради глупава грешка.
И двете бяхме напълно зашеметени от някакво тъпо съобщение в интернет, написано от номер
Две, макар че по онова време не знаехме, че е написано от Две, и отговорихме. Чувствахме се
самотни в Мексико, живеехме в някакъв прашен град посред нищото и просто трябваше да
разберем дали наистина ставаше въпрос за гард.
Кимам, знам какво има предвид. И Анри беше видял съобщението в блога, докато се
намирахме в Колорадо. По същото време участвах в училищен конкурс по правопис и белегът се
появи, докато бях на сцената. Закараха ме в болницата и лекарят видя първия белег, както и
прясно обгорените места, стигащи до костта, от втория. Щом Анри пристигна, го обвиниха в
малтретиране на дете и това затвърди решението ни да напуснем щата и да приемем нови
самоличности, поредното ново начало.
— „Деветима, сега осмина. Останалите, там ли сте?“ — питам я.
— Да, точно това съобщение.
— Значи вие сте били тези, които отговориха — казвам аз.
Анри бе запазил съобщението от екрана, за да мога и аз да го видя. Като луд се зае да хаква
компютъра, за да изтрие текста, преди да е станала белята, но не бе достатъчно бърз. Двама бяха