Водачът на могадорианците от виденията ми е тук.
Девет зяпва от удивление.
— Сетракус Ра. Той е тук. Започва се.
Аз не продумвам, вцепенен от страх.
— Това, значи, е името му — успявам да прошепна все пак.
— Това беше името му. За всеки ден, в който се опитваха да измъчват мен и сепана ми, ще го
ръгам с това — червената тръба сияе в ръката на Девет.
Краищата й се удължават с въртящи се ножове.
— Ще го убия. И ти ще ми помогнеш.
Сетракус Ра се отправя към входа на пещерата, но спира, преди да продължи, масивен
силует, скован и призрачен. Сред бушуващия вятър и проливен дъжд той се обръща и вдига
поглед към нашата посока. Дори далече от мен слабото сияние на трите амулета около врата му
няма как да се сбърка.
С Девет изскачаме от дърветата, а Бърни Косар тича след нас, но вече е късно. Сетракус Ра е
изчезнал в пещерата и над входа й се появява същото пулсиращо синьо силово поле, което
покриваше вратите на затворническите килии.
— Не! — крещи Девет. Той спира рязко и забива тръбата в земята.
Продължавам да вървя с камата в ръка. Чувам как Девет ми крещи да спра, но единствената
мисъл, която се върти в главата ми, е да убия Сетракус Ра, да спася Сам и баща му, да приключа
тази война точно тук, точно сега. Когато навлизам в синьото силово поле, всичко става черно.
Глава 32
Отеква гръмотевица, последвана от ярките стрели на мълния, и сред техния ослепителен
блясък виждам как облаците се увеличават и се спускат надолу. Дъждът пада тежко в плътна
завеса и могадорианецът в броня поглежда надолу към мен. Натиска оръдието си към синия ми
амулет и казва нещо, което не разбирам. Раната в стомаха ми е почти зараснала и сред тътена
чувам Елла да вика името ми.
Ако ще умирам, първо трябва да освободя Елла. Една от нас трябва да оцелее, за да разкаже
на останалите. Внимателно повдигам ръце и виждам как дънерът се разцепва, но в този момент
в далечината изтрещява гръмотевица. По-малко от секунда след това мълнията поразява
могадорианеца, надвесил се над мен, и той се превръща в пепел, която вятърът отвява.
Изправям се на крака и виждам, че съм отворила дънера на бука едва наполовина.
Продължавам да разделям дървото, като междувременно тичам към него.
— Елла? Добре ли си?
Тя се изсипва от дънера и пада в ръцете ми.
— Не можех да те виждам — казва тя и се притиска силно към мен. — Помислих си, че съм
те изгубила.
— Не още — отговарям и грабвам сандъка. — Хайде.
Хукваме да бягаме и виждаме Крейтън и Ектор, които вървят към нас. Ектор е ранен и се
подпира, преметнал ръка върху рамото на Крейтън. Вятърът и дъждът бушуват яростно. Зад тях
първата вълна от могадорианци и краули ги атакува откъм брега. Когато виждам това, чупя
огромен клон от мъртво дърво и го запращам с все сила срещу най-близката глутница краули.
То събаря няколко, но за нула време те се изправят отново. Могадориански воин хвърля граната,
която прихващам с мислите си по средата на летенето й и я запращам обратно в стомаха му. Тя
избухва и праща неколцина могадорианци и краули на земята, превръщайки ги в мокри купчини
пепел. Хвърлям дърво след дърво, камък подир камък, повалям много, убивам повече.
— Помогни ми! — провиква се Крейтън.
Завтичам се да поема Ектор от него. В стомаха си има рана от ухапване и дупка от куршум в
ръката, и двете кървят лошо.
— Хайде, всички! — крещи Крейтън, вади патрони от джоба на палтото си и ги плъзга
забързано в празния пълнител на оръжието си. — Трябва да стигнем до язовира!
Отварям уста да му отговоря, но огромна мълния изтрещява над нас. Тя се разстила върху
небесния свод като вени на боговете и оставя специфичния вкус на метал във въздуха.
Оглушителен тътен от гръмотевица отеква в планините. Вятърът и дъждът престават, а облаците
се завъртат в могъщ водовъртеж. Формира се тъмно светещо око, което ни гледа високо над
планинските върхове. Могадорианците са точно толкова хипнотизирани, колкото и ние.
Вятърът задухва отново и с него идват тъмните облаци, гръмотевиците и светкавиците, отначало
бавно, но после набират скорост в посока към нас. Перфектна буря, великолепна в стихията си,
не прилича на нищо, което съм виждала досега. Всички сме застинали и не откъсваме очи от
тежките облаци, които се носят към нас с глух тътен.
— Какво става? — опитвам се да надвикам силните ветрове на тази хала.