могадорианци.
Долината е изпълнена със светлина и пушек. Влажна и обгорена. Оглеждам се наоколо и не
мога да повярвам, че е въпрос на секунди победата да бъде наша. Крейтън дотичва до нас, аз му
хвърлям едно от оръдията си, той веднага започва да убива воините, които се спасяват в гората.
Ектор тича със сандъка ми и след малко двамата с Елла застават зад гърба ми. Кимвам към
номер шест и се усмихвам на приятелите си. Мисля си, че най-лошото е минало; но в този
момент Елла насочва поглед над главата ми и лицето й пребледнява.
— Пикени! — изкрещява тя.
Четири от рогатите чудовища търчат надолу по планинския склон с пълна скорост. Точно
под тях номер шест е заета с няколкото останали воини и единия краул. Изкоренявам колкото се
може повече ели и ги изстрелвам като ракети. Четири улучват водача им и той пада назад, като
запречва пътя на останалите три, които тичат панически и го смачкват и убиват.
— Номер шест! — провиквам се аз.
Тя ме чува и аз й соча пикените, които с гръм и трясък се носят към долината. Завърта се с
оръдието и отнася колената на чудовището вляво. То започва да се търкаля по-бързо, отколкото
другите две могат да тичат, а номер шест скача от джипа малко преди мъртвият пикен да го
сплеска с трясък.
Ние с Крейтън стреляме с оръдията си към останалите два пикена, но те се движат
прекалено бързо, а щом стигат долината, се разделят. Облаците тътнат, когато номер шест се
изправя и огромна мълния се разбива в единия от пикените, откъсвайки едната му ръка.
Чудовището изревава и пада на колене, но бързо си възвръща равновесието и се хвърля напред, а
от двете страни на тялото му блика кръв. Вторият пикен избягва огъня на Крейтън и атакува от
другата страна. Всички побягваме към номер шест, но Ектор е много бавен със сандъка в ръце.
Пикенът се приближава и преди да мога да помогна, едноръкото чудовище протяга ръка и
сграбчва в юмрука си Ектор и сандъка.
— Не! — изпищявам. — Ектор!
Изпадам в шок и когато пикенът изхвърля безжизнения Ектор и сандъка ми в езерото, не
използвам телекинезата си, за да им попреча да потънат.
Номер шест е убила другия пикен. Обръща се към нас и протяга двете си ръце към небето.
Мълния отделя главата на чудовището от тялото му.
За първи път през целия ден настъпва тишина. Облягам се на номер шест, поглеждам към
Елла и Крейтън, към пожара и разрушенията зад тях, и знам, че подобни тихи и спокойни
моменти ще имам все по-рядко в живота си.
— Сандъкът, Марша — казва Крейтън. — Трябва да го вземеш.
Обръщам се към номер шест и я прегръщам.
— Благодаря ти. Благодаря ти, номер шест.
— Убедена съм, че ще имаме възможност да повторим екшъна някой друг път — тя обвива
раменете ми с ръце. — Казвай ми просто Шест.
— Аз се казвам Марина. А това са Крейтън и Елла. Тя е номер десет.
Елла пристъпва напред и се смалява до седемгодишното си тяло. Подава ръчичката си към
Шест, която отваря уста, изумена.
Крейтън започва да обяснява на Шест за Елла и за втория кораб, а аз навлизам в езерото. За
първи път усещам колко е студено. Плувам до средата му и се гмуркам надълбоко, докато
стигна дотам, където водата е лишена от всякаква светлина и краката ми докосват калното дъно.
Обикалям наоколо, докато най-после забелязвам сандъка. Разбутвам го насам-натам, за да го
освободя от калта, която го е засмукала. Плувам с една ръка и започвам да се издигам. Щом
водата става синя, виждам тялото на Ектор, обгръщам го през кръста с другата си ръка.
Елла и Крейтън стоят на брега заедно с Шест. Пускам сандъка на земята и шляпам с мокрите
си длани по тялото на Ектор — по пищяла, ръката, врата, по целия му натрошен гръб, моля се
леденото усещане да се появи в пръстите ми.
— Той е мъртъв — казва Крейтън и ме дърпа за раменете.
Не се отказвам. Мразя се, че не се опитах да спася Аделина, затова докосвам лицето на
Ектор. Прокарвам ръка през посивялата му коса. Дори го повдигам на няколко сантиметра над
пясъка и опитвам всичко отново, но е вярно. Той е напуснал този свят.
Глава 33
Нося се над трева. Рея се над река. Чувствам се ужасно, схванат съм и всеки път, щом се
осмеля да отворя очи, или подскачам върху някакъв пън, или се нося плавно нагоре по скалист
хълм. Чува се непрекъснат шум и са ми нужни няколко минути, за да разбера, че това е звукът
от копитата на Бърни Косар. Проснат съм върху гърба му и се движим бързо през планините.