— Буден ли си? — пита Девет.
Вдигам глава и го виждам да седи до мен с двата сандъка под мишници.
— Не знам какво съм — казвам и затварям очи. — Какво… какво се случи?
— Ти се втурна директно в онова, синьото. А това е последното нещо на Земята, или на
Лориен, или където и да било, което човек би искал да направи.
Звучи ядосано, сякаш току-що съм го откъснал от партито за рождения му ден.
— А какво стана със Сетракус Ра? — питам.
— Някъде из планините е, страхливецът. Не можах да открия друг вход. А доста търсих.
Обзет от паника, се премествам нагоре към шията на Бърни Косар.
— Къде е Сам?
— Няма начин, Четири. Приятелчето ти или е мъртво, или виси някъде с главата надолу и
гледа смъртта в очите.
Започвам да повръщам. Бърни Косар бързо се снишава, за да мога да сляза с плъзгане от
гърба му, и продължавам да драйфам. Девет се опитва да ми обясни, че гаденето ми скоро ще
отмине, че е преживявал това на няколко пъти, когато се е опитвал да избяга от килията си, че,
изглежда, лечебният камък е безсилен пред въздействието на силовото поле, но аз съм
прекалено замаян от видения как измъчват Сам и не мога да го слушам. Гади ми се от
предателството ми, а не от някакво си могадорианско силово поле. Не мисля, че някога ще мога
да си го простя. Моя е грешката, че той влезе там, моя е грешката, че остана вътре. Обърнах гръб
на най-добрия си приятел.
— Трябва да се върнем — казвам. — Сам би го направил за мен.
— Няма начин. Не още. Сега ти си съвсем скапан, а, както каза преди, нуждаем се от още
номера.
Изправям се на крака, но почти веднага падам на колене и опирам длани на земята.
— Ти дори не знаеш къде се намираме.
— На няколко километра от колата ти — казва Девет.
Той очевидно вижда объркването по лицето ми, защото се усмихва и потупва Бърни Косар
по гърба.
— Оказва се, че мога да разговарям с животни. Кой да предположи? Бърни Косар ще ни
води. Да се изпаряваме.
Прекалено съм слаб, за да протестирам. Бърни Косар галопира с все сила, коремът му
забърсва върховете на храсти и повалени дървета, докато ни превежда през препятствията.
Всичко ме боли и аз се вкопчвам в кожата му, докато се движим на зигзаг нагоре и надолу по
планини и хълмове и газим през две бързо течащи реки. Звездите бавно започват да се появяват
високо на небосклона и знам, че една от тях, далече, много далече, е слабото блещукане на
слънцето на Лориен, което огрява с ярката си светлина една изпаднала в хибернация планета.
— Е, какъв е следващият ни ход? — пита Девет, докато се движим в тръс сред сенките.
Мълча, чудя се какво би казал Анри в този случай. Чудя се какво изражение би се изписало
върху лицето му — дали ще сияе от гордост, че съм върнал двата сандъка, че съм спасил един
гард и междувременно съм убил толкова много могадорианци, или ще бъде разочарован от мен,
че не съм поел ръководството, когато съм имал възможност, както и че съм оставил Сам вътре?
Непрекъснато си представям Сам заключен зад онези стоманени врати и гледам как сълзите
ми се стичат по шията на Бърни Косар. Противно ми е да си го помисля, но предпочитам Сам да
умре, вместо да бъде измъчван, за да изтръгнат от него информация за мен.
Опитвам се да виня Сара, че ни предаде на полицията, но мога единствено да обвинявам себе
си, че се свързах с нея, когато всички ме убеждаваха да не го правя. Мълча и забивам токове в
хълбоците на Бърни Косар, а той ускорява темпото.
Шест се намира някъде в Испания и се надявам да е с някой от другите гардове. Частица от
мен иска да скочи на самолета и да отиде право при нея, но с бягството ми от федерален затвор
и лицето ми в списъка на ФБР на най-търсените престъпници не виждам как би могло да стане
това.
Пристигаме до джипа и аз слизам с мъка от коня. Отключвам задната врата и Девет
безшумно натоварва двата сандъка в багажника. Пропълзявам върху задните седалки, отвратен
от себе си, и питам Девет дали иска да кара.
— Надявах се да попиташ — отговаря Девет.
Подавам му ключовете и усещам как двигателят оживява.
Докосвам нещо под тялото си, обръщам се настрани и откривам очилата на бащата на Сам.
Вдигам ги над главата си и оставям луната да се отразява в стъклата им. Поемам дълбоко дъх и
прошепвам:
— Ще се видим скоро, Сам. Обещавам.
И тогава, когато си мисля, че нещата не могат да станат по-лоши, по-силно дори от синьото