Прогонвам тази мисъл от главата си и я питам:
— Мислиш ли, че още са в Парадайс?
Тя не казва нищо в продължение на минута и когато най-сетне проговаря, ми се иска да не го
прави.
— Мисля, че е възможно.
— В такъв случай Сара се намира в опасност?
— Всички са в опасност, Джон. Всички, които познаваме в Парадайс; всички, които не
познаваме в Парадайс.
Вероятно цял Парадайс е под наблюдение, знам, че е опасно да се приближаваш до него на
по-малко от осемдесет километра. Или да се обаждаш по телефона. Или дори да изпратиш
писмо. Така те ще разберат, че Сара ме привлича, че двамата имаме връзка.
— Както и да е — казва Сам, явно иска да се върнем към историята. — Могадорианският
счетоводител пада на земята и умира. Какво стана после?
— Катарина ми подхвърли сандъка, грабна куфара ни и двете изхвърчахме от мотелската
стая, Катарина както си беше по хавлия. Колата беше отключена и скочихме вътре. Друг
могадорианец се показа зад хотела, готов да ни нападне. Кат беше толкова объркана, че не
можеше да намери ключовете. Все пак заключи вратите на колата и вдигна стъклата на
прозорците. Но онзи не си губеше времето, заби юмрук през стъклото на прозореца откъм
пасажерската седалка и ме сграбчи за блузата. Катарина пищеше и някакви мъже, които
минаваха наблизо, се включиха в екшъна… От ресторанта наизлизаха други да видят какво
става. Могадорианецът нямаше друг избор, освен да ме пусне и да се изправи срещу мъжете…
„Ключовете са в мотелската стая!“ — изкрещя Катарина. Изскочих от колата и на бегом се
върнах за ключовете. Само благодарение на онези мъже в Тексас успяхме да се измъкнем
тогава, те ни спасиха живота. Когато излязох от мотелската стая с ключовете, единият от
тексасците беше насочил пистолет към могадорианеца… Нямахме представа какво се е случило
след това, защото Катарина даде газ и повече не погледахме назад. Няколко седмици по-късно
скрихме сандъка точно преди да ни заловят окончателно.
— Сандъците на първите трима не са ли вече в тях? — пита Сам.
— Сигурно, но за какво са им? Когато умрем, сандъкът на секундата се отключва сам и
всичко вътре става безполезно — казва тя и аз кимам, защото поне това знам от разговорите ни
с Анри.
— Не само че предметите стават безполезни — обяснявам аз, — но напълно се разпадат,
досущ както могадорианците, когато ги убиеш.
— Страхотно! — казва Сам.
Изведнъж се сещам за залепващата бележка, която открих, когато спасявах Анри в Атенс,
Охайо.
— Мъжете, които Анри посети, онези, които списваха „Те се разхождат сред нас“?
— Е?
— Ами имаха някакъв източник, който, изглежда, бил заловил един могадорианец, бил го
измъчвал, за да измъкне информация. От него разбрал, че следят номер седем в Испания и че
номер девет се намира някъде из Южна Америка.
Шест се замисля за миг. Хапе устната си и поглежда в огледалото за обратно виждане.
— Знам със сигурност, че номер седем е момиче. Поне това помня от пътуването си с
кораба.
Тъкмо когато казва това, зад нас отеква вой на сирена.
Глава 5
Снегът спира в събота вечер. Стържещ звук от лопати върху асфалта изпълва нощния въздух.
От прозореца виждам неясните силуети на местните жители. Те почистват снега от тротоарите в
тази тиха вечер, подготвят се за сутринта, когато ще тръгнат за неделната литургия. Усещам
някакво спокойствие в тяхното общо усилие и ми се иска да отида там, да бъда сред тях. В този
момент удря камбаната за лягане. За минутка всичките четиринайсет момичета в стаята са по
леглата си и лампите са угасени.
В мига, в който затварям очи, сънят започва. Стоя сред поле от цветя в топъл летен ден.
Вдясно, в далечината, на фона на залязващото слънце се издига назъбена планинска верига,
вляво се простира морето. Момиче, облечено в черно, с гарвановочерна коса и поразителни сиви
очи, се появява от нищото. Върху лицето му е изписана усмивка, едновременно напрегната и
уверена. Само двете с нея сме. Изведнъж зад мен настъпва голямо разместване, сякаш току-що
започва земетресение, земята се разцепва и зейва разкъсана. Не се обръщам да видя какво се
случва. Момичето е вперило очи в мен, вдига ръка, прави ми знак да я хвана. Протягам моята
ръка. Очите ми се отварят.
Светлина прониква през прозорците. Макар да ми се струва, че са минали само няколко
минути, в действителност цялата нощ се е изнизала. Разтърсвам глава да прогоня съня. Неделята