е ден за почивка, макар че по ирония на съдбата това е най-заетият ни ден от седмицата, който
започва с дълга литургия.
На пръв поглед огромната неделна тълпа се стича в манастира поради силната си религиозна
отдаденост, но в действителност причината е Ел Фестин — тържествената гощавка, давана след
литургията. Всички, които живеем тук, трябва да работим. Моето място е в столовата. Свободни
сме едва когато угощението приключи. Ако имам късмет, ще свършим към четири часа и мога
да не се връщам в манастира до залез-слънце. По това време на годината това се пада малко след
шест часа.
Втурваме се към душовете, къпем се набързо, мием зъби, решим коси, обличаме си
официалното облекло — еднакви черно-бели дрехи, които ни покриват целите, без дланите и
главата. Когато повечето от момичетата вече са излезли от стаята, вътре влиза Аделина. Застава
пред мен и оправя дрехата ми около врата. Чувствам се много по-малка, отколкото съм в
действителност. Чувам как множеството се подрежда в нефа. Аделина продължава да мълчи. Аз
също. Поглеждам сивите кичури в кестенявата й коса, които досега не бях забелязала. Около
очите и устата й има бръчки. Тя е на четирийсет и две, но изглежда с десет години по-стара.
— Сънувах сън за момиче с гарвановочерна коса и сиви очи, което протягаше ръка към мен
— казвам, нарушавайки мълчанието. — Искаше да уловя ръката й.
— Хубаво — отговаря тя, без да е сигурна защо й разказвам съня си.
— Мислиш ли, че е възможно тя да е една от нас?
Приключва с оправянето на якичката ми.
— Мисля, че не бива да тълкуваш сънищата си прекалено много.
Иска ми се да поспоря с нея за това, но не съм сигурна какво да кажа. Вместо това
промърморвам:
— Беше толкова истинско.
— Така е с някои сънища.
— Но преди много време ми беше казала, че на Лориен понякога сме можели да общуваме
през огромни разстояния.
— Да, и веднага след това ти четях за вълка, който събаря къщи с духане, и за гъска, снасяща
златни яйца.
— Но това бяха приказки.
— Всичко е една огромна приказка, Марина.
Скърцам със зъби от яд.
— Как може да говориш така? И двете знаем, че това не е вярно. И двете знаем откъде
дойдохме и защо сме тук. Не знам защо се държиш така, сякаш не си дошла от Лориен и нямаш
задължението да ме обучаваш.
Сключва ръце зад гърба и поглежда към тавана.
— Марина, откакто съм тук, откакто ние сме тук, имахме късмета да научим истината за
сътворението, за това откъде сме и каква е истинската ни мисия тук, на Земята. И всичко това
открих в Библията.
— А Библията не е приказка, така ли?
Раменете й се вцепеняват. Сключва вежди, челюстта й увисва.
— Лориен не е приказка — казвам, преди да е успяла да ми отговори, и като използвам
телекинезата, вдигам възглавница от близкото легло и я завъртам във въздуха. Аделина прави
нещо, което никога преди не е правила — зашлевява ми плесница. Силна. Пускам
възглавницата, притискам с ръка смъдящата си буза и зяпвам от изненада.
— Да не си посмяла да правиш това пред други хора — казва тя, бясна.
— Това, което току-що направих, не е някаква измислена приказка. Не участвам в приказки.
Ти си моят сепан и не си част от приказка.
— Наричай го както си искаш — отвръща ми тя.
— Не си ли чела новините? Знаеш много добре, момчето в Охайо е един от нас, трябва да го
знаеш! Той може да се окаже нашият единствен шанс!
— Единствен шанс за какво? — пита тя.
— За живот.
— А какво според теб е това тук?
— Да прекарваш дните си, като се вживяваш в лъжите на чужда раса, не е никакъв живот —
отвръщам.
Тя тръсва глава.
— Откажи се, Марина — казва и излиза.
Не ми остава нищо друго, освен да я последвам.
Марина. Името ми звучи толкова нормално сега, толкова мое. Изобщо не се замислям за
него, когато Аделина просъсква името ми, нито когато едно от момичетата от сиропиталището
го изкрещява на излизане от училище, размахвайки учебника ми по математика, който съм
забравила. Но то невинаги е било моето име. Тогава, когато напразно търсехме топла храна и
място да преспим, преди Испания и „Света Тереса“, преди Аделина да беше Аделина, аз се
казвах Женевиев. Аделина се казваше Одет. Това бяха френските ни имена.
— Трябва да сменяме имената си във всяка нова страна — беше прошепнала Аделина, когато
се казваше Сигни и се намирахме в Норвегия, където корабът ни акостира след месеци,