Когато най-накрая излизам навън, облечена в по-топли дрехи и с навито одеяло под
мишница, слънцето се е изместило на запад и в небето няма нито един облак. Четири и
половина е, което в най-добрия случай ми дава час и половина. Мразя неделите с тяхното
притеснено суетене, бавния ход на деня чак до мига, в който оставаме свободни, когато времето
започва да лети. Поглеждам на изток и от светлината, която се отразява от снега, присвивам очи.
Пещерата се намира зад два каменисти хълма. Снегът е натрупал огромна покривка и не съм
сигурна дали днес ще мога да открия входа на пещерата. Въпреки това нахлузвам шапката,
вдигам ципа на якето, прехвърлям одеялото около врата като пелерина и се отправям на изток.
Две високи брези бележат началото на пътеката и щом нагазвам дълбоките преспи, краката
ми се вкочаняват. Одеялото мете снега зад мен, изтривайки следите ми. Минавам покрай
няколко познати знаци, които обозначават посоката — скала, която стърчи над другите, дърво,
което се е наклонило под малко по-различен ъгъл. След двайсет минути минавам покрай скала,
която прилича досущ на камилска гърбица, а това значи, че почти съм стигнала.
Имам смътното усещане, че някой ме наблюдава, а може би й следи. Обръщам се и оглеждам
планинския склон. Тишина. Сняг, нищо друго. Одеялото около врата ми върши голяма работа,
замитайки следите ми. Постепенно кожата на врата ми настръхва. Виждала съм как зайци се
сливат с околността и остават незабележими, докато почти не ги настъпиш. Знам също, че ако
не виждаш някого, не означава, че той не те вижда.
След пет минути най-после съзирам топчестия храст, който запречва входа. Отворът на
пещерата прилича на огромна дупка на мармот, врязана в скалата, и точно за такава я смятах
дълги години. Когато обаче поогледах по-отблизо, разбрах, че греша. Пещерата беше дълбока и
тъмна и от слабата светлина, която проникваше вътре, не можех да видя почти нищо.
Неосъзнато желание ме дърпаше да разкрия тайните й и се чудя дали това не предизвика
проявяването на завета ми, а именно способността да виждам на тъмно. На тъмно не виждам
толкова добре, колкото на дневна светлина, но дори и най-дълбоките и черни кътчета сияят,
сякаш осветявани от запалена свещ.
Коленичила, разчиствам снега само толкова, колкото да мога да се плъзна надолу и навътре.
Пускам торбичката пред себе си, събирам одеялото от врата и помитам с него снега, за да
прикрия стъпките си, после го закачам от другата страна на отвора, за да спира вятъра. Входът е
тесен първите три метра, после леко се разширява в коридор, който се извива стръмно надолу.
Той е достатъчно голям обаче, за да ходиш изправен, и след него се разкрива цялата пещера.
Таванът е висок и връща ехото, петте стени плавно преминават една в друга и образуват
почти идеален многоъгълник.
В дъното вдясно извира поток. Нямам представа откъде идва водата, нито къде отива. Тя
просто блика от една от стените само за да изчезне още по-надълбоко в земните недра, но
нивото й никога не се променя и така има леденостудена вода, независимо от часа на деня или
сезона. С постоянен източник на прясна вода това е идеалното място за криене. От
могадорианците, от сестрите и от момичетата — дори от Аделина. Освен това е идеалното
място, където да използвам и развивам моите завети.
Пускам торбичката до поточето, изваждам провизиите и ги нареждам върху перваз в скалата,
върху който вече има няколко шоколада, пакетчета мюсли, овесени ядки, зърнени храни, мляко
на прах, бурканче фъстъчено масло, консервирани плодове, зеленчуци и супа. Ще стигнат за
седмици. Едва когато съм подредила всичко, се изправям и си позволявам да се насладя на
пейзажите и лицата, които съм изрисувала върху стените.
Още в мига, в който пъхнаха четка в ръката ми в училище, се влюбих в рисуването. То ми
позволява да виждам нещата така, както искам, а не непременно каквито са в действителност.
Рисуването е бягство, начин да съхраниш мисли и спомени, начин да създадеш надежди и
мечти.
Изплаквам четките, разтърквам втвърдените косми, после разбърквам боята с вода и с
утайки от коритото на поточето. Така получавам земни тонове, които си подхождат със сивия
цвят на стените на пещерата. Отивам до мястото, където незавършеното лице на Джон Смит ме
поздравява с несигурната си усмивка.
Работя доста време върху тъмносините му очи и се старая да се получат както трябва.