Едва го различавам в мрака, но няма начин да сбъркам въодушевените удари от опашката му
по земята. Винаги готов да помогне, винаги жизнерадостен. Долавям у него странната тръпка от
преследването, която непреодолимо се предава и на мен.
— Какъв е планът ти? — пита Шест.
— Трябва да побързаме — отговарям, пристъпвайки надолу по склона към течащата вода.
Бърни Косар отново се превръща в птица и ние се втурваме надолу, като от време на време
до нас долитат лаят и воят на кучето. Разстоянието се скъсява. Ако хрумването ми се провали,
чудя се дали ще мога да общувам с него, за да го убедя да спре да ни преследва.
Бърни Косар ни очаква на брега на широката река, чиято повърхност ми говори, че е доста
по-дълбока, отколкото си я представях от върха на хълма.
— Трябва да я преплуваме — казвам. — Нямаме друг избор.
— Джон, даваш ли си сметка какво става с човешкото тяло, когато попадне в леденостудени
води? Като например спиране на сърцето от шока. И ако това не те убие, щом ръцете и краката
ти станат безчувствени, няма да можеш да плуваш. Измръзваш и се удавяш — опълчва се Сам.
— Това е единственият начин да разкараме кучето от дирите ни. Поне имаме някакъв шанс.
— Това е самоубийство. Не забравяй, че аз не съм извънземен.
Отпускам се на коляно пред Бърни Косар.
— Значи, вземаш тази риза — обяснявам му — и я влачиш по земята колкото можеш по-
бързо, някъде три-четири километра. Ние ще пресечем реката, така кучето ще изгуби дирите ни
и ще тръгне по тези от ризата. После ще продължим да бягаме. Няма да имаш проблем да ни
настигнеш, ако летиш.
Бърни Косар се преобразява в огромен белоглав орел, грабва ризата с ноктите си и излита.
— Нямаме време за губене — казвам и стискам сандъка с лявата си ръка, за да мога да
плувам с дясната.
Тъкмо да скоча във водата, когато Шест ме сграбчва за лакътя.
— Сам е прав, ще измръзнем, Джон — убеждава ме тя.
Изглежда изплашена.
— Вече са прекалено близо, нямаме друг избор.
Тя хапе устни, оглежда реката, отново се обръща към мен, стиска още веднъж ръката ми и
отвръща:
— Не е вярно, мисля, че имаме избор.
Пуска ме, бялото на очите й проблясва в мрака. Блъска ме зад себе си и пристъпва към
водата, после наклонява глава, съсредоточавайки се. Полицейското куче лае вече съвсем близо.
Тя издишва бавно. В същото време протяга ръцете си напред и водите на реката започват да
се разделят точно пред нас. Водата кипи и се пени шумно, отдръпва се, за да разкрие кална
пътека, широка метър и половина, която води до отсрещния бряг. Водата се върти, наподобява
вълна, готова да се разбие. Но вместо това остава да виси във въздуха, а лицата ни се покриват с
ледени пръски.
— Хайде, давайте! — заповядва тя, лицето й е разтегнато от концентрацията, очите й не се
откъсват от водата.
Двамата със Сам скачаме от брега. Краката ми затъват в калта до колене, но е за
предпочитане пред плуването във вода с четири градуса температура посред нощ. Стъпваме
тежко, с широки крачки, с мъка вдигаме крака от гъстата кал. Когато двамата вече сме
прекосили реката, идва ред на Шест. Тя тръгва, като върти ръце, докато минава през огромните
вълни, готови да се разбият една в друга, вълните, сътворени от нея. Изкачва се на брега и се
отпуска. Вълните се разбиват, сгромолясват се с глух звук, сякаш някой току-що е хвърлил гюле.
Водата се издига и пада, после се връща към предишното си състояние.
— Невероятно! — промълвява Сам. — Също като Мойсей.
— Хайде, трябва да стигнем до дърветата, за да не ни вижда кучето — казва тя.
Планът проработва. След няколко минути полицейското куче спира на брега на реката и
души бясно. Обикаля няколко пъти и после се втурва след Бърни Косар. Сам, Шест и аз
тръгваме в обратна посока, вървим от вътрешната страна на една редица от дървета, но
достатъчно близо до тях, за да виждаме реката, движим се толкова бързо, колкото краката на
Сам позволяват.
През първите няколко минути до нас достигат мъжки гласове, които си крещят, и се
изгубват, когато вземаме преднина. Десет минути по-късно чуваме бръмченето на хеликоптер.
Спираме и го чакаме да се появи. След минута той се показва — ярка светлина от прожектор
високо в небето, на няколко километра в посоката, в която Бърни Косар отлетя. Светлината
пълзи по хълмовете, осветява ги от едната страна, после набързо минава през другата.
— Вече трябва да се върне — казвам.