пистолета си. Аз го изтръгвам от кобура още преди ръката му да го е докоснала. Металът е
студен в дланта ми, обръщам се към двата хеликоптера и го запращам като куршум към по-
близкия. Точно в този момент виждам очите, печални и тъмни посред бурята. Не след дълго
старото, набраздено от бръчки лице придобива форма. Същото лице, което видях в Охайо,
когато Шест уби звяра, разрушил училището.
— Стой! Не мърдай! — чувам зад себе си. — Горе ръцете!
Обръщам се към полицая. Останал без пистолета си, той се е прицелил точно в гърдите ми с
електрошока.
— Кое по-точно — да не мърдам или да си вдигна ръцете? Не мога да направи и двете.
Той освобождава спусъка на електрошоковия пистолет.
— Не се прави на отворен, малкият — казва ми той.
Святка мълния, последвана от боботенето на гръмотевица, и полицаят подскача стреснато.
Поглежда в посока на звука и очите му се разширяват уплашено. Лицето сред облаците се е
събудило.
Издърпвам електрошоковия пистолет от ръцете му, след това го удрям силно в гърдите. Той
полита на десетина метра назад и се удря в едно дърво. Докато още съм с гръб, полицейска
палка ме цапардосва силно по главата. Падам по лице в калта и зрението ми се замъглява. Бързо
се преобръщам, вдигам ръка към полицая, който ме удари, хващам го здраво, преди той да успее
да ме удари отново. Той изохква и с цялата си мощ го изхвърлям възможно най-силно нагоре
във въздуха. Чувам писъците му до момента, в който той вече е толкова високо, че те се губят
сред шума от перките на хеликоптера и гръмотевичния тътен. Опипвам главата си отзад и
поглеждам ръката си. Покрита е с кръв. Улавям полицая, когато той е на метър и половина от
смъртта. За няколко секунди го задържам във въздуха, после го запращам в едно дърво,
оставяйки го в безсъзнание.
Силна експлозия раздира нощта и слага край на непрестанното бръмчене на хеликоптера.
Вятърът утихва. Дъждът също спира.
— Джон! — крещи Шест от върха на хълма и нейният молещ, отчаян глас ми казва какво
трябва да сторя за нея.
Светлините в дланите ми искрят — два сияещи прожектора, точно толкова ярки, колкото
току-що унищожените. И двата хеликоптера са целите потрошени и нагънати, от тях излиза
пушек, докато падат стремително надолу. Не знам какво точно им стори лицето в облаците, но
Шест и аз сме длъжни да спасим хората на борда.
Докато се носят като снаряди надолу, хеликоптерът, който е по-далече от мен, изведнъж
подскача нагоре. Шест се опитва да го задържи. Не съм убеден, че тя ще може да го направи, но
знам със сигурност, че аз не мога. Прекалено е тежък. Затварям очи. Спомни си мазето в Атенс,
спомни си как усети всичко в стаята, за да спреш летящия куршум. Точно това правя и сега,
възприемам със сетивата си всичко в кабината на пилота. Контролният пулт. Оръжията.
Седалките. Тримата мъже в тях. Сграбчвам мъжете и когато дърветата започват да се чупят под
тежестта на падащия хеликоптер, изтръгвам и тримата от кабината. Машината се разбива в
земята.
Хеликоптерът на Шест улучва земята по същото време. Експлозиите се издигат високо над
върховете на дърветата, две червени топки огън се надигат от сгърчената стомана. Държа
тримата мъже във въздуха на безопасно разстояние от катастрофата и внимателно ги пускам на
земята. После хуквам обратно нагоре по хълма към Шест и Сам.
— Мили Боже! — казва Сам с широко отворени очи.
— И тримата ли успя да измъкнеш? — питам Шест.
Тя кима утвърдително:
— Тъкмо навреме.
— И аз така — казвам.
Грабвам сандъка от Сам и го завирам в ръцете на Шест. Сам взема саковете.
— Защо ми даваш това? — пита Шест.
— Защото трябва да се махаме оттук — отговарям, хващам Сам и го намествам на раменете
си.
— Дръж се здраво! — изкрещявам.
Побягваме и навлизаме навътре в планината, далече от реката, а Бърни Косар предвожда
групата, преобразен като ястреб. Нека ченгетата да се опитат да ни настигнат сега — мисля си.
Трудно ми е да тичам със Сам на гърба, но все пак бягам три пъти по-бързо от него. И далеч
по-бързо от който и да е от полицаите.
Крясъците им заглъхват, а след като и двата им хеликоптера току-що се бяха превърнали в
купчини развалини, кой знае дали изобщо щяха да ни преследват?
След двайсет минути непрекъснато спринтиране спираме в малка долина. По лицето ми се
стича пот. Изтръсквам Сам от гърба си и той пуска саковете на земята. Бърни Косар каца.