„От дълго време съм по следите ви, дечица — казал той. — Убихме двама и сега тук си
имаме още един, независимо кой номер си. Както може да си представиш, силно се надявам да
си номер три.“
Шест не отговорила, притиснала се плътно към стената, искало й се да може да потъне вътре
в нея. Могадорианецът се хилел, плоската страна на острието все още докосвала лицето й.
Изведнъж той завъртял острието и го притиснал към бузата й и като я изгарял с поглед, с рязко
движение го прокарал надолу, оставяйки дълъг и тънък разрез по лицето й. Всъщност опитал се
да го направи, но пострадало неговото лице. От бузата му веднага бликнала кръв, крещял от
болка и ярост, преобърнал с крак бюрото, всичките инструменти се разлетели наоколо и той
гневно изхвърчал от стаята. Шест и Катарина били завлечени обратно в килиите си и държани в
мрак още два дни, преди отново да се намерят със запушени уста и оковани с вериги към
стените на същата стая. На бюрото с превързана буза седял същият могадорианец, сега
изглеждал далеч по-неуверен от преди.
Той скочил от бюрото и свалил превръзката от очите на Шест, грабнал същото ножче, с
което се опитал да я среже предишния път, вдишал го пред лицето й и го завъртял, а острието
проблясвало на светлината.
„Не знам кой е твоят номер…“
За миг тя помислила, че той отново ще се опита да я реже, но вместо това той се обърнал и
прекосил стаята до Катарина. Стоял до нея, гледал към Шест, после допрял острието до ръката
на Катарина.
„Но сега вече ще ми кажеш.“
„Не!“ — изпищяла Шест.
Тогава могадорианецът много бавно направил разрез върху ръката на Катарина, просто
искал да се увери, че може. Захилил се още по-силно и до първата резка направил нова, много
по-дълбока. Катарина стенела от болка, а кръвта й се стичала по ръката.
„Цял ден мога да правя това, нали разбираш? Ще ми кажеш всичко, което искам да знам.
Като начало ще ми кажеш кой е твоят номер.“
Шест затворила очи. Когато отново ги отворила, той бил до бюрото и въртял кама, която
сменяла цвета си при движение. Вдигнал я, искал Шест да вижда как острието се променя и
свети, оживявайки. Тя усещала неговото настървение и глад за кръв.
„И така твоят номер е… четири? Седем? Или може би си извадила късмет и номерът ти е
девет?“
Катарина клатела глава, опитвала се да накара Шест да мълчи, а Шест знаела, че няма
мъчение, което би накарало нейния сепан да проговори. Но знаела също, че самата тя би
предпочела да умре, вместо да гледа как осакатяват и обезобразяват Катарина.
Могадорианецът се приближил до Катарина, вдигнал камата, така че върхът й сочел място
малко над сърцето й. Тя подскочила в ръката му, сякаш сърцето било магнит, който я тегли
напред. Погледнал Шест в очите.
„Разполагам с цялото време на галактиките — казал безчувствено. — Докато ти си тук с
мен, ние сме там навън с всички останали. Не си мисли, че нещо ни е спряло да продължаваме
само защото ви заловихме. Знаем повече, отколкото си мислите. Но искаме да знаем всичко. И
всяка една дума, която изречеш, по-добре да е истината. Ще разбера, ако лъжеш“.
Шест му разказала всичко, което помнела, за това как са напуснали Лориен и за пътуването
дотук, за сандъците, за това къде са се криели. Говорела толкова бързо, че почти не й се
разбирало. Шест му казала, да, тя е номер осем, и в гласа й се долавяло отчаяние, което го
накарало да й повярва.
„Ти си доста мекушава, не е ли така? Твоите роднини на Лориен, макар и да бяха победени
лесно, поне бяха бойци. Поне притежаваха кураж и достойнство. Но ти — казал той и поклатил
глава, сякаш бил разочарован от нея, — ти не притежаваш нищо, номер осем.“
И тогава той забил камата навътре, в сърцето на Катарина. Шест, безсилна да направи нещо,
запищяла. Очите им се срещнали само за секунда, преди Катарина да издъхне. С все още
запушена уста, тя бавно се свличала по стената, докато брънките на веригата се свършили и
накрая увиснала на китките си, а светлината се изцеждала от очите й.
— Така или иначе щяха да я убият — казва тихо Шест. — Моите признания поне й спестиха
ужасните мъчения, сякаш това може да е някакво успокоение.
Тя обгръща с ръце коленете си и вперва поглед в някаква абстрактна точка през прозореца на
влака.
— Разбира се, това все пак е утеха — обаждам се аз и ми се ще да имам достатъчно кураж да
стана и да я прегърна.
За мое учудване Сам притежава подобна смелост. Той се изправя и отива до нея. Не казва