го остави да се измъкне. Последвала го.
Той влязъл в стаята, в която бил убил Катарина.
— Отидох право до бюрото и взех най-острия бръснач, който видях, сетне сграбчих
могадорианеца откъм гърба и прерязах гърлото му. И докато гледах как кръвта му шурти и се
разстила по пода, а самият той експлодира, превръщайки се в пепел, ми се прииска да бях го
убила по-бавно. Или да можех да го убия отново.
— Какво направи, когато най-накрая излезе оттам? — питам.
— Изкачих се по отсрещната планина и когато стигнах върха, цял час гледах надолу към
пещерата, като се стремях да запомня всяка мъничка подробност. Щом реших, че вече съм
успяла, се втурнах към най-близкото шосе, като си отбелязвах всичко, покрай което минавах по
време на този осемкилометров пробег. На шосето скочих в каросерията на един пикап, който се
движеше съвсем бавно. Когато след няколко километра шофьорът спря да зареди, откраднах от
кабината карта на пътищата, един бележник и две химикалки. А, и пакет картофен чипс.
— Чууудно. Какъв беше чипсът? — пита Сам.
— Пич… — обаждам се аз.
— Какво толкова?
— Беше чипс с вкус на барбекю, Сам. Отбелязах разположението на пещерата върху картата,
дето ви я показах в мотела, момчета, а в бележника нарисувах скица на всичко, което си
спомням, като чертеж, годен да заведе всекиго, успял да го разчете, до входа на пещерата.
Притесних се обаче и скрих чертежа недалече от града. Картата запазих, после откраднах една
кола и карах, без да спирам, до Арканзас, но, естествено, те отдавна бяха взели сандъка ми.
— Съжалявам, Шест.
— Аз също — казва тя. — Но те не могат да го отворят без мен. Може би някой ден ще си го
върна.
— Поне все още имаме моя — отговарям.
— Скоро ще трябва да го отвориш — казва тя и знам, че е права.
Трябваше да съм го отворил досега. Каквото и да има в този сандък, каквито и тайни да крие,
Анри искаше аз да ги знам. Тайните. Сандъкът. Само толкова изрече той с последния си дъх.
Чувствам се тъпо, че толкова дълго отлагам този момент, но каквото и да има в сандъка,
усещам, че то ще прати четирима ни на дълго и трудно пътуване.
— Ще го отворя — отговарям. — Нека най-напред да слезем от този влак и да намерим
някое сигурно място.
Глава 9
Първа се измъквам от леглото, когато бие сутрешната камбана. Винаги. Не толкова защото
съм ранна птица, а защото предпочитам да използвам банята преди останалите.
Бързо си оправям леглото, с времето съм се усъвършенствала. Номерът е да подпъхнеш
хубавичко чаршафа, одеялото и юргана в долната част. После просто издърпваш останалото към
главата, подпъхваш го от двете страни и слагаш възглавниците, така всичко е изрядно, опънато
като по конец.
Когато приключвам, единственото друго момиче, което е станало, е на леглото най-близко
до вратата. Това е Елла, която пристигна в неделя. Както предишните две сутрини, и сега тя се
опитва да си оправи леглото, като ми подражава, но й е трудно. Проблемът й е, че се мъчи да го
оправя от горе на долу, вместо обратно. Сестра Катерина не е много взискателна към Елла, но
нейното дежурство свършва днес и едноседмичната смяна на сестра Дора започва довечера.
Знам, че тя няма да позволи на Елла никакви компромиси по отношение на съвършенството, без
значение че като новопристигнала на Елла не й е леко.
— Искаш ли да ти помогна? — питам я, пресичайки стаята.
Тя ме поглежда с тъжни очи. Виждам, че не я е грижа за леглото. Предполагам, че точно сега
не я е грижа почти за нищо, и я разбирам, като се има предвид смъртта на родителите й. Иска
ми се да й кажа да не се тревожи, защото за разлика от нас, които сме тук „до живот“, тя ще се
измъкне до месец, два в най-лошия случай. Но каква утеха би било това за нея сега?
Навеждам се над долната част на леглото, издърпвам чаршафа и одеялото достатъчно, за да
ги подпъхна под дюшека, после изпъвам юргана върху тях.
— Би ли го хванала от другата страна? — казвам и кимвам към лявата страна на леглото, а аз
заобикалям отдясно.
Двете заедно спретваме леглото в същия изряден вид като моето.
— Идеално — казвам.
— Благодаря ти — отговаря тя с тихия си и плах глас.
Поглеждам огромните й кафяви очи и няма как да не я харесам, а и някак си изпитвам нужда
да се грижа за нея.
— Съжалявам за родителите ти — казвам.
Елла отмества поглед. Мисля, че прекрачих границата, тя обаче ми отвръща със слаба