Навън, надолу по склона на хълма, различавам слабо мъждукащите светлини на селището.
Всред снежната буря те изглеждат като плаващи сияния. Макар оттук да не се чува музиката от
нито едната от двете кръчми, сигурна съм, че са претъпкани. Освен тях в селото има още
ресторант, кафене, пазар, магазинче за хранителни стоки, а повечето сутрини и следобеди по
главната улица излизат амбулантни търговци.
Към подножието на хълма, в южния край на селото, се намира тухленото училище, в което
ходим всички ние.
Рязко обръщам глава, щом чувам звъна на камбаната — остават пет минути до молитвите,
след което веднага си лягаме. Изпадам в паника. Трябва да разбера дали са съобщили нещо ново.
Може би са хванали Джон. Може би полицията е открила нещо друго в разрушеното училище,
нещо, което първоначално е пропуснала. Дори и да няма нищо ново, трябва да разбера. Иначе
няма да мога да заспя.
Впервам поглед в Габриела Гарсия, или Габи накратко, която седи на единия компютър.
Габи е на шестнайсет години и е много красива, с дълга тъмна коса и кафяви очи, и винаги се
облича предизвикателно, когато не е в манастира — с тесни блузи, които разкриват пъпа й с
пиърсинг. Всяка сутрин се навлича с широки, развлечени дрехи, но в мига, в който вече сме
далече от погледите на сестрите, тя ги смъква и под тях се открива тясно и оскъдно тоалетче.
През останалото време на път за училище тя се гримира и оправя косата си. Същото правят и
четирите й приятелки, три от които живеят в сиропиталището. Щом денят приключи, на
връщане от училище те бършат лицата си и намъкват отново дрехите, с които сутринта са
тръгнали от манастира.
— Какво? — пита Габи нахално и ме зяпа. — Пиша имейл.
— Чакам повече от десет минути — отвръщам. — А ти не пишеш никакъв имейл. Гледаш
голи до кръста момчета.
— И какво от това? Ще ме издадеш ли, клюкарка такава? — пита тя подигравателно, сякаш
говори на малко дете.
Момичето до нея, чието име е Илда, но повечето деца в училище я наричат (зад гърба й,
никога пред нея) „Ла Горда“, което ще рече Дебеланката, се засмива.
Габи и Ла Горда са неразделни. Млъквам и се обръщам към прозореца, скръстила ръце пред
гърдите си. Отвътре кипя, донякъде защото трябва да се добера до компютъра, а и защото никога
не знам как да отговоря на подигравките на Габи. Остават четири минути. Нетърпението ми
прераства в пълно отчаяние. Точно сега може да има новина — гореща новина! — но няма
начин да разбера, тъй като тези егоистични идиотки няма да се откажат от единия компютър.
Остават три минути. Направо треперя от гняв. Изведнъж ми хрумва нещо и устните ми се
разтягат в усмивка. Рисковано е, но си струва, стига да проработи.
Завъртам се точно колкото да виждам стола на Габи с периферното си зрение. Поемам си
дълбоко дъх и съсредоточавам цялата си енергия върху стола й, като го дърпам рязко вляво,
използвайки телекинезата си. После бързо го запокитвам вдясно с такава сила, че за малко да го
прекатуря. Габи подскача и изпищява. Гледам я с подигравка и учудване.
— Какво има? — пита Ла Горда.
— Не знам, стори ми се, че някой ми изрита стола. Ти усети ли нещо?
— Не — отвръща Ла Горда.
Едва изрекла думата, и аз премествам стола й с няколко сантиметра назад, после го дръпвам
рязко вдясно, без да напускам мястото си до прозореца. Този път и двете момичета изпищяват.
Бутам отново стола на Габи, после този на Ла Горда. И без да погледнат към мониторите на
компютрите си, те побягват от стаята, пищейки.
— Аха! — казвам и се втурвам към компютъра на Габи, бързо изписвам уебадреса на
новинарския сайт, който смятам за най-благонадежден.
Изчаквам нетърпеливо да се налее страницата. Старите компютри с тукашния бавен
интернет са проклятието на живота ми.
Браузърът побелява и страницата се оформя ред по ред. Когато една четвърт от нея се е
наляла, чувам последния звън на камбаната. Една минута до молитвите. Готова съм да го
игнорирам с риск да бъда наказана. В момента наистина не ми пука. „Само още пет месеца“ —
нашепвам си.
Половината страница се е наляла и вече се вижда горната част от лицето на Джон Смит,
обърнатите му нагоре очи, тъмни и уверени, макар че в тях се усеща някакво притеснение, което
изглежда някак си не на място. Навеждам се напред в очакване, вълнението ми нараства и
ръцете ми се разтреперват.
— Хайде! — казвам на монитора, като напразно се опитвам да ускоря процеса. — Хайде,