— Имам час при сеньора Лопес — отговаря ми тя с усмивка.
— О, голяма късметлийка си, и аз съм учила при нея. Тя е от добрите в този град, също като
Ектор — казвам.
Отчаяна съм: и трите училищни компютъра са заети, три от по-малките момичета от града
отчаяно се опитват завършат домашното си по природни науки и пръстите им летят по
клавиатурите. Денят ми минава по инерция, в мислите ми се върти единствено Джон Смит,
който бяга някъде из Америка, като все успява да бъде с крачка напред от силите на закона, а аз
съм залостена тук, в „Света Тереса“, в това старо, мухлясало село, където нищо не се случва.
Винаги съм смятала, че ще си тръгна, щом навърша осемнайсет. Но сега, когато Джон Смит е
преследван неизвестно къде, съм убедена, че трябва да напусна колкото е възможно по-скоро и
да се присъединя към него. Единственият проблем е как да го открия.
Последният ми час е по испанска история. Учителката говори монотонно за генерал
Франсиско Франко и испанската Гражданска война през трийсетте години на миналия век.
Изключвам се напълно и вместо да я слушам, записвам в тетрадката си какво знам за Джон от
последните статии, които съм чела.
Джон Смит.
Живял последните четири месеца в Парадайс, Охайо.
Спрян е от полицай в Тенеси, докато карал в пикап на запад посред нощ, с други двама на
около същата възраст.
Къде са отивали?
Предполага се, че единият от двамата с него е Сам Гууд, също от Парадайс, в началото
смятан за заложник, сега вече за съучастник.
Кой е третият? Момиче с черна коса. Момичето от сънищата ми имаше черна коса.
Къде е Анри?
Как са се измъкнали от два хеликоптера и 35 полицаи? Как са се разбили двата хеликоптера?
Как мога да се свържа с него или с останалите?
Дали да поствам нещо в интернет?
Прекалено опасно. Има ли начин да го направя, без да ме усетят могадорианците?
Ако успея, дали някой от останалите изобщо ще го види?
Джон бяга. Дали въобще проверява интернет?
Дали Аделина знае нещо, което аз не знам?
Мога ли да повдигна деликатно въпроса пред нея?
Химикалката лети по листа. Интернет и Аделина — само до тях стигам, а и двете не вършат
работа. Какво повече мога да направя? Всичко друго ми изглежда толкова безсмислено, все едно
да се изкача в планината и да изпращам димни сигнали във въздуха. Но не мога да се отърся от
чувството, че пропускам нещо — някакъв решаващ елемент, който е толкова очевиден, че ще ми
избоде очите.
Учителката продължава да говори монотонно. Затварям очи и отново премислям внимателно
всичко. Девет гарда. Девет сепана. Кораб, който ни докарва на Земята, същият, който рано или
късно ще ни върне обратно, скрит някъде на Земята. Помня само, че кацнахме в някакво
затънтено кътче насред гръмотевична буря. Беше направено заклинание, което да ни защитава
от могадорианците, което започна да действа едва когато се разпръснахме и което действа
единствено когато сме разделени. Но защо? Заклинание, което да ни държи на разстояние, ми се
струва доста нелогично. Не трябва ли то да ни помогне да се борим срещу могадорианците и да
ги победим? Какъв е смисълът? Докато си задавам тези въпроси, мислите ми се спират на нещо
друго. Затварям очи и се оставям логиката да ме води.
Трябваше да се крием, но колко дълго? Докато заветите ни се развият и вече имаме
средствата, с които да се бием и да победим. А какво беше онова нещо, което можем да
направим след проявяването на първия ни завет?
Отговорът изглежда толкова очевиден, че се съмнявам да е верен. Все още с химикалка в
ръка, записвам единствения отговор, който ми хрумва: Сандъкът.
Глава 10
Вече не мога да спя, без да сънувам кошмари. Всяка нощ се сблъсквам с лицето на Сара,
което се появява за секунда, преди да бъде погълнато от мрака, после се чуват виковете й за
помощ. Колкото и упорито да я търся, не мога да я открия. Тя продължава да вика с уплашен
глас, печален и самотен, но никога не успявам да я намеря.
Сред кошмарите ми е и Анри тялото му се извива и дими, когато ме поглежда, знаейки, че е
настъпил краят на времето ни заедно. В очите му нито веднъж не видях страх или съжаление,
нито тъга, а най-вече гордост, облекчение и любов. Сякаш ми казва да продължавам, да се боря,
да побеждавам. Тогава, точно накрая, очите му се разширяват, молят за още време. „Идването ни
тук, в Парадайс, не беше случайно“ — повтаря той, а аз все още нямам представа за какво