говори. И после: „Не бих пропуснал нито миг от това, момчето ми, не и заради Лориен, не и
заради целия проклет свят.“ Това е моето проклятие — всеки път, щом сънувам Анри, съм
принуден да го гледам как умира. Отново и отново.
Виждам Лориен дни преди войната, джунглите и океаните, които съм сънувал стотици пъти.
Малък съм и тичам свободно през високата трева, а всички около мен се усмихват и смеят, без
да подозират за предстоящия ужас. После виждам войната, убийствата, кървищата. Понякога,
както сега, имам ясно видение за това, което според мен е бъдещето.
Очите ми обаче се отварят прекалено бързо и аз бивам прогонен от видението. Ала дори още
в началото му имам усещането, че навлизам в място, за което знам, че никога преди не съм
виждал, но въпреки това ми е познато.
Бягам по пътека, покрай която са струпани отпадъци и отломки. Счупено стъкло. Изгоряла
пластмаса. Изкривена, ръждясала стомана. Носът ми се пълни с остра, щипеща пара и очите ми
се насълзяват. Рушащи се сгради се извисяват на фона на сивото небе. Тъмна река се влачи
мудно някъде вдясно. Отпред настава безредие. Крясъци и дрънчене на метал се надигат над
плътния въздух. Стигам до гневна тълпа, наобиколила бетонирана площадка, откъдето огромен
космически кораб се готви за излитане. Минавам през ограда с телена мрежа и навлизам в
оградената от тълпата бетонна писта. Площадката е осеяна с вадички с цвят на магма.
Могадориански воини удържат множеството, докато рояци разузнавачи подготвят кораба —
ониксова сфера, която кръжи ниско над земята.
Ревящата сган се движи към оградата, воините я блъскат назад. Тълпящите се са по-дребни
от воините, но тенът на кожата им е в същия пепеляв тон. Някъде зад кораба се надига глух
тътен. Тълпата се смълчава и панически отстъпва, а онези, които се намират на площадката, се
подреждат чинно в редици.
От замъгленото небе внезапно нещо пада. Тъмна вихрушка поглъща облаците наоколо,
оставяйки след себе си гъста черна следа. Покривам с ръце ушите си, преди предметът да се
стовари върху земята, която започва да вибрира и за малко да бъда повален. Всичко утихва и
когато прахта се разсейва, пред очите ни изниква кораб с идеална сферична форма, млечнобял
като перла. Кръгла врата се отваря с приплъзване и от кораба навън излиза чудовищно същество.
Същото, което се опита да ме обезглави в каменния замък.
Покрай оградата избухва караница, започва боричкане, всички искат да избягат от
чудовището. То е още по-огромно, отколкото си го спомням, с грубо изсечени черти на лицето и
късо подстригана коса. По ръцете му пълзят татуировки, най-голямата е върху врата му,
уродлива и морава, глезените му са дамгосани с белези. Един от воините донася от кораба
златен бастун с извита като на чук дръжка и изрисувано отстрани черно око. Когато чудовището
го взема в ръка, окото оживява, върти се наляво и надясно, оглежда се наоколо, докато накрая ме
открива.
Могадорианецът разучава тълпата, усеща, че съм наблизо. Очите му се присвиват. Прави
гигантска крачка към мен и повдига златния бастун. Окото върху дръжката започва да тупти.
В този момент някой от тълпата изкрещява на могадорианеца и клати яростно оградата.
Могадорианецът се обръща към протестиращия и насочва пръчката към него. Окото засиява в
червено и мъжът полита през оградата с бодлива тел, разкъсан на парченца. Всички хукват да
бягат и настъпва истински хаос.
Могадорианецът отново насочва вниманието си към мен и се прицелва с пръчката в главата
ми. Имам чувството, че падам. Усещам червата си безтегловни, още малко и ще повърна. Около
врата му виждам нещо, което ме ужасява и стряска толкова силно, че се събуждам, сякаш ударен
от синя мълния.
Развиделява се и през прозорците нахлува ранното зарево, къпейки малката стая с ярката си
утринна светлина. Предметите отново придобиват очертания. Целият съм плувнал в пот, не ми
достига въздух. И все пак съм тук, болката и объркването в сърцето ми говорят, че все още съм
жив, че вече не съм на онова ужасно място, където човек може да бъде разкъсан на парченца
през малките дупки на ограда с бодлива тел.
Открихме изоставена къща, която граничи със защитена местност на няколко километра от
езерото Джордж. Къща, която би се харесала на Анри — откъсната от света, малка и спокойна,
предлагаща сигурност, но нищо особено. Едноетажна, отвън е боядисана в светлозелено, а