хайде, давай!
— Марина! — изкрещява грубо някакъв глас от отворената врата.
Обръщам се рязко и виждам сестра Дора, яка жена и главна готвачка в кухнята, която ме
пронизва с поглед. Нищо ново. Тя гледа накриво всяка от нас, когато сме на опашката в
столовата и минаваме с подноса пред нея, сякаш нуждата ни от храна е лична обида към нея.
Стиска устни в идеална права линия, сетне присвива очички.
— Хайде! Веднага! На секундата!
Въздишам, знам, че нямам друг избор, освен да тръгвам. Изтривам историята на браузъра,
затварям го и следвам сестра Дора по тъмния коридор. Върху екрана имаше нещо ново, просто
го знам. Иначе защо лицето на Джон ще изпълва цялата страница? Седмица и половина е
достатъчно дълъг период, за да се изтърка една новина. И щом заема такава голяма част от
екрана, би трябвало да има някаква важна нова информация.
Стигаме до нефа2 на „Света Тереса“, който е огромен, с внушителни колони, издигащи се
към високия сводест таван и към прозорци с витражи по стените. Дървени пейки заемат цялата
дължина на откритото пространство и побират към триста души. Двете със сестра Дора влизаме
последни. Сядам сама на една от централните пейки. Сестра Лусия, която отвори вратата на мен
и Аделина, когато пристигнахме за първи път, и която продължава да управлява манастира, е
застанала зад амвона. Тя затваря очи, навежда глава и събира длани пред себе си. Всички
останали правят същото.
— Padre divino — започва молитвата в мрачен унисон — que nos bendiga y nos proteja en su
amor… 3
Изключвам се напълно и поглеждам главите пред мен, всички са сведени надолу,
съсредоточени в молитвата. Или просто сведени. Очите ми откриват Аделина, която е най-
отпред, шест редици пред мен, леко вдясно. Коленичила е, дълбоко замислена, кафявата й коса е
пристегната здраво в плитка, която се спуска по средата на гърба й. Не вдига очи нито веднъж,
не се опитва да ме открие, както обикновено правеше през първите ни няколко години тук.
Тогава скрита усмивка огряваше лицата ни, щом погледите ни се срещнеха, като признание за
тайната, която ни свързваше. Все още споделяме същата тайна, но по някое време Аделина
започна да не я признава. Планът ни да изчакаме, докато се почувстваме достатъчно силни и в
безопасност, за да заминем оттук, беше изместен от желанието на Аделина — или страха й —
никъде да не заминава.
Месеци наред не бяхме разговаряли с нея за мисията ни, когато се появи новината за Джон
Смит, за която веднага й съобщих. През септември й бях показала третия си белег, третото
предупреждение, че: още един гард е загинал, че вече сме по-близо до мига, в който ще бъдем
заловени и убити от могадорианците. Тя реагира така, сякаш белегът не съществува. Сякаш не
означаваше това, което и двете знаехме, че означава. Щом чу новината за Джон, тя само извъртя
очи и ми каза да престана да вярвам в измислици и фантазии.
En el nombre del Padre, у del Hijo, у del Espiritu Santo. Amen 4 — приключва молитвата и
всички започват да се кръстят, включително и моя милост, за да запазя благоприличие —
челото, пъпа, лявото рамо, дясното рамо.
Спях и сънувах как тичам надолу по някаква планина, разперила ръце, сякаш ще полетя,
когато се събудих от болката и сиянието на третия белег, който сключваше обръч около глезена
ми. Светлината беше събудила няколко от момичетата в стаята, но за щастие не и дежурната
сестра. Момичетата помислиха, че държа фенерче и списание под завивката и така нарушавам
правилата за вечерния час. Елена от съседното легло, тихо шестнайсетгодишно момиче с
лъскава черна коса, която често пъха в устата си, докато говори, хвърли възглавница срещу мен.
Плътта около белега ми беше започнала да набъбва и болката беше толкова силна, че захапах
края на одеялото, за да не извикам. Но не можех да сдържа сълзите си, защото някъде по този
свят номер три беше изгубил или изгубила живота си. Бяхме останали шестима.
Тази вечер се изнизвам от нефа заедно с останалите момичета и всички тръгваме към
спалните помещения със скърцащите единични легла, разположени на равно разстояние едно от
друго. В главата ми зрее план. Като компенсация за твърдите легла и студения бетонен под
спалното бельо е меко, а одеялата тежки и това е единственият лукс, който ни е позволен.
Леглото ми се намира в дъното на стаята, в ъгъла. То е най-отдалечено от вратата, което го
прави и едно от най-желаните; там е най-тихо и спокойно. Доста време ми отне да се докопам