сме се залостили в този затвор и не правим нищо.
— Аз имам цел в живота и помагам на човешката раса с молитви и служба. Ти също би
трябвало да го правиш.
— Твоята единствена задача на Земята беше да помагаш на мен.
— Нали си жива?
— Само в буквалния смисъл на думата, Аделина.
Тя сяда отново на стола и отваря Библията в скута си.
— Лориен е мъртъв и погребан, Марина. Има ли някакво значение?
— Лориен не е мъртъв; планетата е в хибернация. Ти самата го каза. И важното е, че ние не
сме мъртви.
Тя преглъща с усилие.
— На всички нас ни беше издадена смъртна присъда — каза тя и гласът й секва за миг.
После, с по-мек тон, продължава: — Нашият живот беше обречен от самото начало. Трябва да
вършим добро, докато сме тук, та да имаме добър задгробен живот.
— Как може да говориш така?
— Защото това е действителността. Ние сме последните от една умираща раса и съвсем
скоро и нас няма да ни има. Да ни помага Бог, когато настъпи този момент.
Клатя глава. Изобщо не ме интересуват разговорите за Бог.
— Къде е сандъкът ми? В тази стая ли е? — обикалям наоколо, плъзгам поглед по тавана,
после се навеждам и надзъртам под няколко от леглата.
— Дори и да го откриеш, не можеш да го отвориш без мен — казва тя. — Знаеш това.
Права е. Ако вярвам на това, която тя ми е разказвала преди години, когато все още имах
доверие в нея, наистина не мога да го отворя без нея. Изведнъж разбрах абсурдността на
положението. Следите от ботушите в снега; Джон Смит беглец; очевидната и абсолютна
клаустрофобия на „Света Тереса“; и Аделина, моят сепан, предопределена да ми помага и
съдейства в разгръщането на моите завети, но отказала се от мисията ни. Тя дори не знае кои от
моите завети вече са се развили. Мога да виждам в тъмното, да дишам под вода, да тичам
супербързо, да задвижвам предмети от разстояние, притежавам дарбата да съживявам растения
на прага на смъртта. Обзема ме силно безпокойство и точно в най-неподходящия момент в
стаята влиза сестра Дора. Подпира ръце на кръста.
— Защо не си в кухнята?
Отвръщам й със същия навъсен поглед, с който тя ме гледа.
— О, я да млъквате! — казвам и излизам от стаята, преди тя да отговори.
Тичам по коридора, надолу по стълбите, грабвам отново палтото си, блъскам портата и
излизам навън.
Оглеждам се като обезумяла, движа се в сенките встрани от пътя. Макар да имам усещането,
че съм наблюдавана, навън всичко си е наред. Забързвам се надолу по хълма, отварям си очите
на четири и щом стигам кафенето, влизам вътре, защото единствено то работи. Половината от
двайсетте му маси са заети, за което съм благодарна — изпитвам остра нужда да бъда
заобиколена от хора. Тъкмо понечвам да седна, когато забелязвам Ектор, който пие вино
самичък в ъгъла.
— Защо не си на Ел Фестин?
Той вдига поглед. Избръснат е, погледът му е бистър и ясен. Изглежда добре отпочинал;
дори се е облякъл добре. От доста време не съм го виждала в подобно състояние. Чудя се колко
ли дълго ще продължи така.
— Мислех, че не пиеш в неделя — казвам и в същия миг ми се иска да не съм го изрекла.
В момента Ектор и Елла са единствените ми приятели, а единият вече изчезна днес. Не
искам да огорчавам и Ектор. Той ми отговаря, без да се засяга.
— И аз така си мислех. Ако някога срещнеш човек, който се опитва да потопи мъката си,
информирай го любезно, че мъката му може да плува. Ела, седни, хайде — казва той,
подритвайки стола срещу себе си.
Тръшвам се отгоре.
— Как си?
— Мразя това място, Ектор. Мразя го с цялата си душа.
— Лош ден?
— Тук всеки ден е лош.
— Недей така, това място не е чак толкова ужасно.
— Как така успяваш винаги да си толкова весел?
— Алкохолът — отговаря той и си докарва крива усмивка. Налива си, както изглежда,
първата чаша от бутилката. — Не бих го препоръчал на останалите. Но на мен май ми върши
работа.
— О, Ектор! — казвам аз. — Ще ми се да не пиеш толкова много.
Той се подсмихва. Пие една глътка.
— Знаеш ли какво ми се иска на мен?
— Какво?
— Да не изглеждаш непрекъснато толкова тъжна, Марина от морето.
— Нямах представа, че изглеждам така.
Той вдига рамене.
— Това е нещо, което съм забелязал, но Ектор е един много проницателен човек.
Поглеждам наляво, после надясно, спирам погледа си върху всеки един от посетителите.
Вземам салфетката от масата и я слагам върху скута си. Сетне я връщам отново на масата. Пак я