слагам върху скута си.
— Кажи ми какво те тревожи — казва Ектор и отпива голяма глътка.
— Абсолютно всичко.
— Всичко? Дори аз?
Клатя отрицателно глава.
— Добре де, не съвсем всичко.
Той повдига вежди и сбръчква чело.
— Хайде, казвай.
Изпитвам силно желание да му разкрия тайната си, причината, заради която съм тук, както и
откъде съм в действителност. Искам да му разкажа за Аделина, за предопределената й роля, за
това в какво всъщност се е превърнала. Искам да узнае за останалите, които неизвестно къде
или бягат от закона, или се бият, или просто си седят без определена цел като мен и събират
прах. Ако има някой, за когото да съм сигурна, че ще бъде мой съюзник, който би ми помогнал
всячески, това със сигурност е Ектор. В крайна сметка нали той е закрилник, призван да бъде
верен, роден в сила и смелост чрез името, което носи.
— Имал ли си някога усещането, че не принадлежиш на това място, Ектор?
— Разбира се. Имам такива дни.
— Защо тогава стоиш тука? Можеш да отидеш където си поискаш.
Той вдига рамене.
— Причините са няколко — долива си още вино в чашата. — На първо място, няма кой да се
грижи за майка ми. Освен това тук е моят дом, пък и не съм убеден, че другаде ще е кой знае
колко по-добре. От личен опит знам, че нещата рядко се променят със смяната на пейзажа.
— Може и да е вярно, но аз нямам търпение да се махна оттук. Остават ми малко повече от
четири месеца в сиропиталището, нали знаеш? Не казвай на никого, но смятам да си тръгна по-
рано.
— Не мисля, че идеята е добра, Марина. Много си млада, за да си самостоятелна и
независима. Къде ще отидеш?
— В Америка — отговарям без никакво колебание.
— Америка?
— Трябва да открия някого там.
— Щом си твърдо решена, защо досега не си заминала?
— От страх — отговарям. — Най-вече от страх.
— Не си единствената — отговаря той и спира, за да изпие чашата до дъно; погледът му е
изгубил остротата си. — Ключът към промяната е да се отърсиш от страха.
— Знам.
Вратата на кафенето се отваря и вътре влиза висок мъж, облечен с дълго палто, който държи
стара книга в ръка. Минава покрай нас. Има тъмна коса и рунтави вежди. Дебел мустак покрива
горната му устна. Никога преди не съм го виждала, ала щом повдига глава и среща очите ми,
има нещо, което моментално не ми харесва в него, и бързо отмествам поглед. С крайчеца на
окото си виждам, че той продължава да ме гледа втренчено. Опитвам се да не му обръщам
внимание. Продължавам разговора си с Ектор, по-скоро бръщолевя несвързано, виждам как
пълни отново чашата си с червено вино и почти нищо не чувам от отговорите му.
Пет минути по-късно мъжът продължава да ме гледа втренчено и това толкова ме безпокои,
че кафенето все едно се завърта. Навеждам се над масата и прошепвам на Ектор:
— Знаеш ли кой е мъжът в дъното на кафенето?
Той клати отрицателно глава.
— Не, но и аз забелязах, че ни наблюдава. Беше тук и в петък, седеше на същото място и
четеше същата книга.
— Има нещо в него, което не ми харесва, но не знам какво.
— Не се притеснявай, нали аз съм тук — успокоява ме той.
— Трябва да си тръгвам — казвам.
Отчаяно искам да се махна оттук. Старая се да не поглеждам към мъжа, но въпреки това го
правя. Сега той чете книга, чиято корица е обърната към мен, сякаш иска да я видя. Книгата е
трошлива и изтъркана, мръсносива на цвят.
ПИТАКЪС ОТ МИТИЛЕНА6 И АТИНСКАТА ВОЙНА
Питакъс? Питакъс? Мъжът отново поглежда към мен и макар да не виждам долната
половина от лицето му, очите му ми подсказват, че устните му са разтегнати в многозначителна
усмивка. Внезапно имам усещането, че ме е блъснал влак. Възможно ли това да е първата ми
среща с могадорианец? Скачам, удрям си коляното в дъното на масата и за малко да се просна
върху бутилката с вино на Ектор. Столът ми се прекатурва назад и се стоварва с трясък на пода.
Всички в кафенето се обръщат.
— Трябва да тръгвам, Ектор — казвам. — Трябва да тръгвам. Препъвам се през вратата и се
втурвам обезумяла към къщи, тичам по-бързо от автомобил, който се движи с превишена
скорост, и изобщо не ми пука, че някой може да ме види. След броени секунди отново съм в
„Света Тереса“. С трясък прелитам през двойните врати и бързо ги затръшвам зад себе си.
Опирам гръб в тях и затварям очи. Опитвам се да забавя дишането си, да успокоя треперенето на