ръцете и краката, потръпването на долната устна. По лицето ми се стича пот.
Отварям очи. Пред мен стои Аделина, безразсъдно се хвърлям в ръцете й, без да ме
интересува напрежението, създало се помежду ни преди час. Тя колебливо отвръща на
прегръдката, навярно объркана от внезапната ми проява на любов, каквато не съм й показвала с
години. Отдръпва се и аз понечвам да й разкажа какво съм видяла току-що, но тя докосва устни
с пръст, както аз направих към Елла по време на литургията. След това се обръща и си тръгва.
Докато се стъмнява, след вечеря и преди молитвите, заставам пред прозореца на спалнята и
гледам как навън се спуска мрак, а очите ми шарят по терена да открият нещо подозрително.
— Марина? Какво правиш?
Обръщам се. Зад мен е застанала Елла. Не съм я чула кога се е приближила. Тя се движи из
коридорите като сянка.
— А, ето те и теб — казвам с облекчените. — Добре ли си?
Тя кима, но кафявите й очи говорят друго.
— Какво правиш? — повтаря въпроса си тя.
— Чисто и просто гледам навън.
— Защо? Винаги гледаш през прозорците преди лягане.
Тя е права; всяка вечер, откакто е пристигнала, откакто видях онзи мъж да ме наблюдава
през прозореца на нефа, преди лягане гледам навън, търся някакви знаци за присъствието му.
Сега съм убедена, че това е същият мъж, когото видях днес в кафенето.
— Гледам за един лош мъж, Елла. Понякога там навън има лоши мъже.
— Наистина? Как изглеждат?
— Трудно е да се каже — отвръщам. — Мисля, че са много високи, обикновено изглеждат
мрачни и зли. А някои от тях може да са доста мускулести, ето такива.
Заемам убедителна поза на бодибилдър. Елла се смее и се приближава до прозореца. Застава
на върха на пръстчетата на краката си и изпъва телцето си нагоре, за да погледне навън. Минали
са няколко часа, откакто бях в кафенето, и вече съм се поуспокоила. Долепвам показалеца си
върху замъгленото стъкло и със скрибуцане бързо изписвам една цифра.
— Това е цифрата три — казва Елла.
— Точно така, миличка. Обзалагам се, че ти можеш да го направиш по-добре от мен, нали
така?
Тя се усмихва, залепва пръстче в долната част на прозореца и скоро там се появява началото
на красива фермерска къща с хамбар отзад. Гледам как моята цифра три е погълната от
съвършената рисунка на Елла.
Единствената причина да ме оставят да си тръгна от кафенето днес е именно цифрата три.
Това е разстоянието от Джон до мен. От начина, по който го преследват, съм сигурна, че той е
номер четири. Както съм сигурна, че мъжът в кафенето е могадорианец. Градът е толкова малък,
рядко мога да срещна някого, когото не познавам, а книгата му — Питакъс от Митилена и
Атинската война — плюс втренчения му поглед не са съвпадение. Името „Питакъс“ слушам още
от детството си, дълго преди да пристигнем в „Света Тереса“.
Моят номер е седем. Сега той е единственото ми убежище, най-голямата ми защита.
Колкото и нечестно да звучи, но от смъртта ме делят другите трима, които трябва да умрат
преди мен. Докато заклинанието е в сила, а то очевидно действа, поради което и предполагам,
че бях оставена на мира и не ме нападнаха още там на масата в кафенето. Едно нещо е сигурно:
ако той е могадорианец, това означава, че те знаят къде се намирам и могат да ме приберат по
всяко време и да ме държат, докато убият номерата от четири до шест. Ще ми се да знам какво
ги държи на разстояние и защо ми позволиха тази нощ отново да спя в леглото си. Знам, че
заклинанието ни пази единствено от това да не може да бъдем убити, ако се наруши редът,
нищо повече. Но трябва да има и нещо друго.
— Двете с теб сега сме от един отбор — казвам аз.
Елла нанася последните щрихи върху рисунката си на прозореца, извива ноктите си върху
главите на няколко крави, за да им сложи рога.
— Наистина ли? — пита невярващо тя.
— Точно така — отговарям и вдигам кутрето си. — Да се закълнем.
Тя се усмихва широко и увива кутрето си около моето. Разклащам го веднъж.
— Ето, вече е скрепено — казвам.
Обръщаме се отново към прозореца и Елла изтрива картината с дланта си.
— Тук не ми харесва.
— Повярвай ми, и на мен не ми харесва. Но не се тревожи, скоро и двете няма да сме тук.
— Настина ли мислиш така? Ще си тръгнем заедно?
Обръщам се и я поглеждам. Изобщо нямам предвид това, но без да се замислям, кимам
утвърдително. Надявам се да не съжалявам, че съм дала такова обещание.
— Ако ти все още си тук, когато аз си тръгна, тогава си тръгваме заедно. Става ли?