— Господи, Сам — казвам. — Изглеждаш, сякаш ще убиваш някого.
— О, престани! — отговаря той. — Вече месец ме дразниш с този сандък, а аз съм търпелив
и си държа устата затворена от уважение към Анри и всичко останало, но я ми кажи, колко
често ми се удава удобен случай да видя съкровища от чужда планета? Представям си как
пичовете от НАСА биха дали всичко да са на мое място. Не трябва да ме укоряваш, че толкова
много се вживявам.
— Ще се ядосаш ли, ако се окаже, че през цялото време сандъкът е бил пълен само с мръсни
дрехи?
— Мръсни дрехи на извънземни!? — пита подигравателно Сам.
Засмивам се, после протягам ръка и хващам катинара.
Ръката ми засиява в мига, в който докосвам студения метал, той се затопля, трепери и се
гърчи в ръката ми, роптае срещу древните сили, които го държат заключен. Когато се отваря с
прещракване, махам катинара и го слагам настрана, после поставям ръката си върху сандъка.
Шест и Сам нетърпеливо се надвесват напред. Вдигам капака. Сандъкът отново засиява с ярка
светлина, която ми причинява болка в очите. Най-напред вадя кадифената торбичка със седемте
сфери, образуващи слънчевата система на Лориен. Сещам се как Анри гледаше сияещата
светлина, пулсираща в ядрото на Лориен, което говори, че планетата все още е жива, макар и да
е изпаднала в хибернация. Пускам торбичката в ръката на Сам. И тримата надничаме в сандъка.
Вътре свети още нещо.
— Какво е това сияние? — пита Шест.
— Нямам представа, никога преди не се е случвало.
Тя пъха ръка и изважда някакъв камък от дъното на сандъка. Това е идеално кръгъл кристал,
не по-голям от топче за пинг-понг. Когато го докосва, светлината става още по-ярка, после
изчезва и камъкът започва да пулсира бавно. Гледаме кристала, занемели пред сиянието, което
излъчва. Внезапно Шест го пуска на пода. Кристалът спира да пулсира и отново засиява
равномерно. Сам се навежда да го вземе.
— Недей! — вика Шест.
Объркан, той вдига поглед.
— Нещо не е наред с него — обяснява тя.
— Какво искаш да кажеш? — питам я.
— Докато го държах в дланта си, усещах леки убождания. А когато го стиснах по-силно,
имах неприятно усещане.
— Това е моето наследство — казвам. — Може би само на мен е позволено да го докосвам?
Навеждам се и вдигам внимателно сияещия кристал. След миг имам чувството, че държа
радиоактивен кактус; стомахът ми се свива, киселини се надигат към гърлото ми и аз незабавно
хвърлям кристала върху одеялото. Преглъщам.
— Може би не го правя както трябва.
— Може би не знаем как да го използваме. В смисъл, нали каза, че Анри не ти е позволявал
да погледнеш вътре, защото не си бил готов. Може би още не си готов?
— Ами, ще е много жалко — казвам.
— Кофти работа! — добавя Сам.
Шест отива в кухнята и се връща с две хавлиени кърпи и найлоново пликче. Внимателно
хваща сияещия кристал с едната кърпа и го пуска в пликчето, което увива с другата кърпа.
— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — питам я.
Стомахът ми не спира да бълбука. Тя свива рамене.
— Не знам за теб, но когато аз го докоснах, усещането беше доста гадничко. По-добре да сме
живи и здрави, отколкото да съжаляваме.
Останалите неща в сандъка са цялото ми наследство и не знам откъде да започна. Пъхам
ръка и вземам предмет, който съм виждал и преди. Това е продълговатият кристал, с който Анри
разпространяваше лумена от ръцете към останалата част на тялото ми. Той оживява и къпе хола
с ярката си светлина. В центъра на кристала се завихря нещо като дим, който се върти около
себе си, както го бях виждал да прави и преди.
— Това вече е друга работа — обажда се Сам.
— Ето — отвръщам и му го подавам.
Кристалът става инертен, щом се сменя ръката.
— Вече съм го виждал.
В сандъка има още няколко по-малки кристали, черен диамант, колекция от трошливи листа,
завързани с лико, и талисман с формата на звезда и със същия бледосин цвят като амулета около
врата ми. Това ме навежда на мисълта, че става въпрос за лоралит, най-рядко срещания
скъпоценен камък, който може да се открие единствено в ядрото на Лориен. В сандъка има още
яркочервена овална гривна и камък с цвят на кехлибар във формата на дъждовна капка.
— Какво според теб е това? — пита Сам и сочи плосък кръгъл камък, млечнобял като перла,
забутан в ъгъла.
— Не знам — отговарям.
— А това? — пита той, като ми показва малка кама, чието острие най-вероятно е