— Съжалявам, Сам — казва Шест. — Сигурна съм, че това чудо действа само върху нас.
Той оставя кситариса и ние продължаваме да се ровим из сандъка, искаме да проверим дали
има нещо друго, което да се активира чрез докосване. Но след като цял час сме проучвали й
държали всичките седемнайсет предмета, след като сме духали горещ въздух върху тях, след
като сме ги стискали здраво, нищо друго не реагира, освен увития в кърпа сияещ кристал, по-
големия продълговат кристал с димящия център, както и слънчевата система, която продължава
да се върти над главите ни. Лечебният камък обаче наистина цери раните и натъртванията, с
които Шест щампосва тялото ми.
— Уф, почти през целия си живот тръпна в очакване да отворя сандъка, и сега, когато го
направих, по-голямата част от нещата вътре ми изглеждат безполезни — казвам.
— Смятам, че с времето техните възможности ще се разкрият — убеждава ме Шест. —
Утрото е по-мъдро от вечерта. Обикновено отговорите идват, когато се освободиш напълно от
мислите си.
Кимам, поглеждам към предметите, които лежат около сандъка. Шест е права. Напъваш ли
се да получиш отговор, със сигурност няма да стане.
— Ами да, може би някои от тях се активират само с другите завети. Кой знае? — казвам и
свивам рамене.
Слагам всичко обратно вътре, като се изкушавам да задържа увития в кърпата сияещ
кристал. Оставям навън слънчевата система, която продължава въртеливия си ход. Затварям
сандъка, заключвам го и го отнасям по коридора.
— Не се отчайвай, Джон — казва подире ми Шест. — Както казваше Анри, все още не си
готов да видиш всичко.
Глава 14
Не мога да спя. Донякъде заради сандъка. Доколкото разбирам, едно от съкровищата в него
може да ме направи способен да се превръщам в различни същества, като Бърни Косар, друго —
да издига около мен желязна преграда, непробиваема за атаките на врага. Обаче как ще разбера
всичко това без Анри? Натъжавам се. Чувствам се напълно съкрушен.
Но най-вече защото не мога да престана да мисля за Шест, не мога да спра да си представям
лицето й съвсем близо до моето, за сладкото ухание на дъха й или за начина, по който слънцето
кара очите й да светят. В такива моменти изпитвам неудържимо желание да спра тренировката
и просто да я обгърна с ръце и да я притисна към себе си. Копнежът ми по нея е обсебил
сърцето ми и дори сега, след толкова часове, ми се иска да го сторя, което всъщност ме държи
буден. Това и убийствената вина, която изпитвам, задето тя ме привлича толкова много.
Момичето, за което би трябвало да копнея, е Сара.
Не мога да очаквам сънят да дойде, когато в главата ми се блъскат безброй мисли, когато
изпитвам прекалено много чувства — болка, желание, объркване, вина. Оставам да лежа още
двайсет минути и накрая се отказвам от съня. Отмятам одеялото, навличам панталони и сива
тениска. Бърни Косар върви по петите ми, щом излизам от стаята и тръгвам по коридора.
Надничам в хола, за да проверя дали Сам е заспал. Завит с одеяло като червей в пашкул, той спи
на пода. Обръщам се и тръгвам обратно по коридора. Стаята на Шест е точно срещу моята,
вратата й е открехната. Спирам се, поглеждам към вратата, чувам как Шест шумоли на пода.
— Джон? — шепне тя.
Сепвам се, сърцето ми забива лудешки.
— Да? — отговарям и продължавам да стоя отвън.
— Какво правиш?
— Нищо — прошепвам. — Не мога да заспя.
— Влез — казва тя и аз бутам вратата.
В стаята й е тъмно като в рог, не мога да различа нищо.
— Всичко наред ли е?
— Да, всичко е наред — отговарям.
Включвам моя лумен съвсем слабо и сиянието му свети като нощна лампа. Все още не
поглеждам към нея, забил съм поглед в пода.
— Главата ми е пълна с какво ли не, нали знаеш. Мислех си дали да не се поразходя или да
потичам, нещо такова.
— Ами това е малко опасно, не смяташ ли? Не забравяй, че си в списъка на ФБР на десетте
най-търсени престъпници и дават тлъста награда за главата ти — казва тя.
— Знам, но… навън все още е тъмно, а и ти би могла да ме направиш невидим, нали така?
Искам да кажа, ако искаш да дойдеш с мен.
Усилвам светлината върху дланите си и виждам Шест, която е седнала на пода с две одеяла
върху краката, косата й е издърпана назад, а около лицето й падат свободни кичури. Тя свива
рамене, отхвърля одеялата и се изправя. Обута е с черни панталони за йога и бял потник. Не
мога да откъсна очи от голите й рамене. Отмествам поглед, когато ме обсебва абсурдното