празнувахме като мой рожден ден с Анри, беше преди два дни.
— Джон! Защо не ни каза? — пита тя, после пуска ръката ми и закачливо ме бута настрани,
превръщайки ме мигновено във видим. — Можехме да го отпразнуваме.
Усмихвам се и пипнешком протягам ръце към нея в мрака. Тя улавя ръката ми и сплита
пръсти в моите, палецът ми среща нейния. Мисълта за Сара нахлува в главата ми, но се улавям,
че моментално я прогонвам.
— Каква беше тя? — питам. — Катарина?
Настъпва кратко мълчание.
— Състрадателна. Винаги помагаше на другите. Беше и забавна. Често се шегувахме,
смеехме се много, което навярно е трудно за вярване, като ме виждаш колко сериозна съм
обикновено.
Изсмивам се тихичко.
— Ти го каза.
— Ей, не сменяй темата. Защо не ни каза нищо за рождения си ден?
— Не знам. Всъщност бях забравил за него до вчера, а тогава вече ми се стори безсмислено,
по-важни неща се случваха.
— Но това е твоят рожден ден, Джон, не е безсмислено. Всеки рожден ден, на всеки един от
нас, който има късмет да го отбележи, е повод за празнуване, като се има предвид какво ни
преследва. Във всеки случай, ако знаех, можех да бъда по-милостива към теб по време на
тренировката.
— Ами да, сигурно се чувстваш ужасно да разгромиш така едно момче на рождения му ден
— казвам и я смушквам с лакът.
Тя ми отговаря по същия начин. Бърни Косар изскача от къпинака и припка покрай нас. По
козината му като със самозалепваща се лента са се забили няколко бодли и аз пускам ръката на
Шест, за да ги измъкна.
Стигаме края на шосето. Пред нас се простира висока трева, лъкатуши река. Обръщаме се и
бавно поемаме към къщата.
— Притесняваш ли се, че така и не си получи сандъка? — питам я след кратко мълчание.
— Мисля си, че всъщност това ми даваше повече сили. Сандъка го нямаше, нищо не можех
да направя. Сторих най-мъдрото според мен, избрах да съсредоточа всичките си усилия да ви
открия вас, останалите. Само ми се иска да бях открила номер три преди тях.
— Е, намери мен. Едва ли щях да оцелея толкова дълго, ако не беше ме открила. Нито пък
Бърни Косар. Нито дори Сара.
Щом изричам името на Сара, Шест поотпуска ръката ми. В гърдите ми се надига чувство за
вина, докато вървим към къщата. Наистина обичам Сара, но ми е трудно си представя какъв
живот бихме могли да водим, толкова далече от нея, преследван, без да имам представа къде ще
ме отвее бъдещето. Единственият живот, който мога да си представя сега, е животът, който водя
в момента. Животът с Шест.
Стигаме къщата, а ми се иска разходката ни да не свършва. Опитвам се да печеля време, като
забавям ход, въртя се колебливо в края на алеята за коли.
— Познавам те само като Шест — казвам. — Имала ли си някога някакво име?
— Разбира се, но не съм го използвала много често. Не съм ходила на училище като теб, аз…
— И какво беше то?
— Марън Елизабет.
— Чакай! Наистина ли?
— Защо си толкова изненадан?
— Не знам, Марън Елизабет ми звучи някак си нежно и женствено. Може би съм очаквал да
носиш някакво силно и митично име, да речем, Атина, или може би Зина, нали се сещаш,
принцесата воин. Или дори Буря. Буря би ти подхождало идеално.
Шест се засмива и смехът й ме кара да искам да я притегля към себе си. Естествено, не го
правя, но ми се иска, и може би това е повече от очевидно.
— Ще трябва да ти призная, че някога съм била малко момиче с панделки в косите.
— Аха, какъв цвят?
— Розов.
— Бих си платил да видя това.
— Остави, нямаш достатъчно пари.
— Ще видим тази работа — казвам, като имитирам закачливия тон, с който тя ми говори, —
имам на разположение цял един сандък с редки съкровища. Само ми посочи заложна къща.
Тя се засмива, после казва:
— Ще държа очите си отворени на четири.
Продължаваме да стоим на алеята, поглеждам към звездите и луната, която е три четвърти
пълна. Вслушвам се във вятъра и в шума върху чакъла от краката на Шест, която пристъпя ту на
единия, ту на другия. Поемам дълбоко въздух.
— Страшно съм доволен, че излязохме на тази разходка — казвам.
— И аз.
Поглеждам към мястото, където стои тя, иска ми се да не е невидима, за да мога да съзра
израза на лицето й.
— Представяш ли си всяка вечер да е така, да си живееш живота, без да се тревожиш какво
или кой те дебне отнякъде, без непрекъснато да поглеждаш през рамо, за да видиш дали не те
преследват? Няма ли да е страхотно да забравиш поне за миг какво се задава на хоризонта?