— Разбира се, че би било чудесно — отговаря тя. — И наистина ще е прекрасно, когато най-
после ще можем да се радваме на този лукс.
— Ненавиждам това, което трябва да правим. Ненавиждам ситуацията, в която се намираме.
Ще ми се да беше различно — поглеждам към Лориен в небето и пускам ръката й.
Тя става видима и аз я сграбчвам за раменете и я обръщам към себе си.
Шест си поема дълбоко дъх.
Тъкмо накланям глава към нея, когато задната част на къщата е разтърсена от експлозия.
Двамата с Шест изпищяваме и се хвърляме на земята. Огнен стълб се издига над покрива и
пламъците мигновено се разпространяват навътре.
— Сам! — крещя.
От петнайсет метра разстояние изтръгвам предните прозорци. Те се натрошават върху
бетонната алея. Отвътре излиза дим на талази.
Впускам се в лудешки спринт. Поемам дълбоко въздух, скачам, нахлувам с трясък в къщата,
изтръгвайки вратата от пантите.
Глава 15
Напоследък всяка нощ лежа будна с часове, с отворени очи и слух, настроен към звуците на
тишината около мен. От време на време надигам глава, щом чуя далечен шум — капка вода
върху пода или как някой се върти в съня си, — а понякога изпълзявам от леглото и отивам до
прозореца да се уверя, че навън няма нищо, очевидно се опитвам да усетя поне някаква
сигурност, колкото и крехка да е тя.
Всяка следваща нощ спя все по-малко и по-малко. Ставам все по-слаба, до такава степен съм
изтощена, че почти изпадам в делириум. Трудно ми е да се храня. Знам, че не е хубаво да се
притеснявам, но каквито и усилия на волята да правя, за да почивам и да се храня, това не
променя усещанията ми. И когато накрая наистина заспя, няма сила, способна да сложи край на
ужасните сънища, които ме будят отново.
През седмицата няма и следа от мъжа с мустаците, когото видях в кафенето, ала не мога да
прогоня мисълта, че само защото не съм го виждала, не значи, че той не е там. Връщам се
отново и отново към същите въпроси: кой беше в пещерата ми; кой или какво беше мустакатият
в кафенето; защо четеше книга с името Питакъс на корицата; и най-важният от всички — защо
ме пусна да си тръгна, ако е могадорианец? Нищо от всичко това няма смисъл, най-малко
заглавието на книгата му. Не открих нищо за нея, освен кратко резюме за съдържанието й
онлайн — древногръцки пълководец, който обикновено дава кратки и сбити обяснения и който
разгромява атинската армия в навечерието на нападението й срещу град Митилена. Каква е
връзката с всичко останало?
Като оставим настрана въпросите за пещерата и книгата, стигам до две заключения. Първото
е, че не ми направиха нищо заради номера ми. Засега той ме предпазва, но докога? Второто е, че
могадорианецът не е предприел действия заради хората в кафенето. Ала от това, което знам за
тях, един могадорианец няма да се спре заради няколко очевидци. Когато отивам и се връщам от
училище, вече не изпреварвам групата, а гледам да съм плътно до нея. За да съм напълно
сигурна, че Елла е в безопасност, вече не се показвам с нея на обществени места. Знам, че това я
наранява, но е за нейно добро. Тя най-малко заслужава да я въвличам в проблемите ми.
Има обаче едно нещо, което ми дава мъничко надежда в цялата тази история. У Аделина се
наблюдава видима промяна. Челото й е сбръчкано от притеснение. Очите й играят нервно и
когато си мисли, че никой не я гледа, те се стрелкат от едно място на друго като на обзето от
ужас, уплашено животно. Така правеше преди години, когато още вярваше в мисията ни. И
макар да не сме си говорили, откакто се хвърлих в прегръдките й, щом се върнах от кафенето,
именно тази промяна в нея ме кара да си мисля, че може би моят сепан отново е на линия.
Мрак. Тишина. Петнайсет спящи тела. Повдигам глава и оглеждам стаята. Не виждам
издатина в леглото на Елла, завивките са отметнати встрани и то е празно. За трета поредна нощ
забелязвам, че я няма, и въпреки това нито веднъж не я чух да излиза. Имам си обаче по-големи
тревоги от това да се притеснявам къде може да е отишла.
Отпускам глава върху възглавницата и поглеждам през прозореца. Луната виси там, пълна,
ярка и жълта. Гледам я дълго, омаяна от начина, по който се откроява в небето. Поемам дълбоко
въздух и затварям очи. Когато ги отварям, луната вече не е яркожълта, а кървавочервена и сякаш
блещука, но си давам сметка, че не гледам луната, а по-скоро отражението й, което блести ярко
в тъмните води на някакъв голям басейн. От повърхността му се надига пара и се разнася силно