зловоние на желязо. Отново повдигам глава и едва тогава виждам, че стоя насред опустошено и
окървавено бойно поле.
Всичко е осеяно с тела, мъртви и умиращи, последицата от някаква война, в която няма
оцелели. Инстинктивно опипвам с ръце тялото си, търся някакви порязвания или рани, но съм
невредима. Точно тогава го виждам — момичето със сивите очи, което сънувах, онова, което
съм нарисувала до Джон Смит върху стената на пещерата. Лежи неподвижно на брега. Втурвам
се към нея. Кръв блика от едната й страна, просмуква се в пясъка и бива отнасяна към морето.
Гарвановочерната й коса е полепнала по мъртвешки бледото й лице. Не диша и аз оставам
покрусена, щом разбирам, че не мога да направя нищо. Тогава зад гърба ми се чува силен,
подигравателен смях. Затварям очи, обръщам се бавно, за да се изправя лице в лице с врага.
Отварям очи и бойното поле изчезва. Връща се познатото легло в затъмнената стая. Луната е
нормална и яркожълта. Ставам и отивам до прозореца. Оглеждам терена в мрака, няма никакво
движение, наоколо е тихо. Всъщност няма никакви признаци за мустакати мъже или каквото и
да било друго. Снегът се е разтопил напълно и луната блести върху мокрия калдъръм. Дали той
ме наблюдава?
Махам се оттам и допълзявам в леглото. Лежа по гръб, дишам дълбоко, за да се успокоя.
Цялото ми тяло е напрегнато и сковано. Мисля си за пещерата, как не съм ходила там, откакто
се появиха следите от ботушите. Обръщам се настрани с гръб към прозореца. Не искам да
виждам какво има навън. Елла все още я няма в леглото. Мъча се да я дочакам, но заспивам. Не
сънувам нищо повече.
Когато удря сутрешната камбана, повдигам глава от възглавницата, тялото ми е схванато и
ме боли. Студен дъжд удря по прозорците. Оглеждам стаята и виждам Елла, седнала е на
леглото, протяга ръце нагоре и се прозява силно.
Повличаме се навън от стаята заедно, не си казваме нито дума. Следваме по инерция
неделната програма, дремем по време на литургията с клюмнали глави. По някое време ръгам с
лакът Елла да се събуди, двайсет минути по-късно тя ми връща услугата. Оцелявам след
обедната опашка по време на Ел Фестин, раздавам неохотно храна и се оглеждам за нещо
подозрително. Когато всичко ми изглежда нормално, не мога да реша дали съм облекчена, или
разочарована. Натъжава ме най-много това, че не виждам Ектор.
Когато вече почти сме приключили с разчистването след обеда, Ла Горда и Габи започват да
си разменят груби шеги, мокрят се една друга с маркуча, закрепен към кухненската мивка,
докато аз мия и подсушавам чиниите. Не им обръщам внимание дори когато ме пръскат в
лицето. Двайсет минути по-късно, тъкмо съм приключила с подсушаването на последната
чиния и внимателно я поставям най-отгоре на високата купчина, когато момиче на име
Делфина се подхлъзва върху мокрия под и се удря в мен. Аз се сгромолясвам върху чиниите и
всичките трийсет заминават обратно в мръсната вода, където няколко от тях се чупят.
— Защо не внимаваш какво правиш? — казвам и я блъскам с ръка.
Делфина се завърта и ме бута.
— Ей! — сестра Дора се зъби от другия край на кухнята. — Вие двете, престанете! Веднага!
— Ще си платиш за това — заканва се Делфина.
Направо горя от нетърпение да приключа официално със „Света Тереса“.
— Хич не ми пука — казвам, все още сърдита.
Тя ми кима със злобна физиономия.
— Пази си гърба.
— Не ме карайте да идвам, защото ще съжалявате, Бог да ми прости! — казва сестра Дора.
Вместо да използвам телекинезата и да изхвърля Делфина през вратата — а защо не и сестра
Дора, или Габи, или Ла Горда, — аз се връщам към чиниите.
Когато най-накрая приключвам, излизам навън. Продължава да вали, заставам под стряхата
и обръщам поглед към пещерата. Калта по склоновете сигурно е доста гъста, което означава, че
цялата ще се оплескам. Това ми служи за извинение да не отида. Впрочем знам, че дори и да не
валеше, нямаше да имам смелостта да го направя, независимо от любопитството ми да узная
дали в калта има нови следи от ботуши.
Влизам вътре. Неделните задължения на Елла включват почистването на нефа. Тя трябва да
излъска пейките, след като всички напуснат. Но когато отивам там, всичко вече е изчистено.
— Виждала ли си Елла? — питам едно десетгодишно момиче, на име Валентина.
Тя клати отрицателно глава и аз отивам в спалнята, но и там няма следа от Елла. Сядам на