леглото й. Матракът отскача и изпод възглавницата на Елла се подава сребърен предмет.
Миниатюрно фенерче. Включвам го. Светлината е ярка. Изключвам го и го връщам обратно на
мястото му, за да не го видят сестрите.
Обикалям коридорите, надничам по стаите. Заради дъжда повечето от момичетата са
останали вътре, мотаят се безцелно на групички, смеят се, бъбрят си и играят на различни игри.
На втория етаж, където преходното пространство се разделя към двете отделни крила на
черквата, тръгвам наляво по тъмен и прашен коридор. Празни стаи и древни статуи, изсечени в
каменната стена и сводестия таван — надничам през вратите, търся Елла. Няма и следа от нея.
Коридорът се стеснява и мирисът на прах отстъпва пред миризмата на влага и пръст. В края на
прохода се намира заключена с катинар дъбова врата, която отворих с железен лост преди
седмица и половина, когато търсех сандъка. Зад нея има каменна стълба, която се вие около
тясната кула, водеща към северната камбанария. Там се намира едната от двете камбани на
„Света Тереса“. Сандъка го нямаше и там.
Известно време сърфирам из интернет, но не откривам нищо ново за Джон Смит. После
отивам в спалните помещения, лягам в леглото и се преструвам, че спя. За щастие Ла Горда,
Габи и Делфина не идват в стаята, но не виждам и Елла. Измъквам се от леглото и тръгвам по
коридора.
Влизам в нефа и откривам Елла седнала на последната редица. Сядам до нея. Тя ми се
усмихва, изглежда уморена. Тази сутрин хванах косата й на опашка, но сега тя се е разхлабила.
Издърпвам лентата, Елла обръща глава, за да я оправя.
— Къде ходиш цял ден? — питам я. — Търсих те.
— На проучване — отговаря гордо тя.
На мен отново ми става ужасно гадно, че я изоставих на отиване и на връщане от училище.
Напускаме нефа и отиваме в стаята, казваме си лека нощ. Мушкам се под завивките, чакам
да угасят лампите, тъжно и безнадеждно ми е, иска ми се само да се свия на кълбо и да заплача.
Точно това и правя.
Събуждам се посред нощ, не знам колко е часът, но предполагам, че съм спала поне няколко
часа. Обръщам се на другата страна и отново затварям очи, но нещо не е наред. В стаята има
някаква промяна, която не мога да обясня, а това засилва тревогата, която изпитвам през цялата
седмица.
Отварям отново очи и в мига, в който те се нагаждат към мрака, си давам сметка, че някакво
лице ме гледа втренчено. Ахвам и се дърпам назад, забивайки се в стената зад мен. В капан съм
— мисля си, — уловена съм в капан в най-отдалечения ъгъл на стаята. Колко глупаво от моя
страна да поискам точно това легло. Ръцете ми се стягат и тъкмо да закрещя и да изритам
лицето, когато разпознавам кафявите вежди.
Елла.
Мигновено се отпускам. Чудя се откога ли стои там.
Много бавно тя поднася към устните си мъничкия си показалец. Очите й се разширяват, тя
се усмихва и се навежда напред. Заслонява с две ръце ухото ми.
— Намерих сандъка — прошепва.
Отскубвам се, поглеждам напрегнато сияещото й, изцяло преобразено лице и веднага
разбирам, че казва истината. Очите ми се разширяват. Не мога да сдържа възбудата си.
Притеглям я към себе си и я притискам в най-силната прегръдка, на която телцето й може да
издържи.
— О, Елла, нямаш представа колко много се гордея с теб!
— Нали ти казах, че ще го открия. Казах ти го, защото сме от един отбор и си помагаме една
на друга.
— Точно така — прошепвам.
Пускам я. Лицето й сияе от гордост.
— Хайде, ела да ти покажа къде е.
Тя ме хваща за ръка и аз я следвам, заобикаляйки леглото и стъпвайки тихо на пръсти.
Сандъкът — светъл лъч на надежда, когато най-малко я очаквам, когато имам най-голяма
нужда от нея.
Глава 16
Излитаме от стаята, обзета съм от силен порив да тичам, без да спирам, до мястото, към
което ме води Елла, където и да се намира то. Тя се плъзга бързо и безшумно по студения под.
Коридорът е тъмен и докато аз виждам всичко ясно, Елла от време на време включва фенерчето,
за да се ориентира, после бързо го изключва.
Щом стигаме нефа, си мисля, че тя ще се насочи към северната кула, но вместо това ме
повежда по централната пътека. Втурваме се покрай редиците от пейки. В предната част на
нефа покрай вдлъбнатата стена са подредени витражни светци, а лунната светлина зад тях е
сякаш божествено сияние, което им придава по-библейски вид, отколкото те изобщо някога са
имали. Някъде постоянно барабани капеща вода.