Изгубва съзнание.
Бонита скача върху гърба ми и ме дърпа за косата. Някоя забива юмрук в лявата ми буза, а
друга ме рита по пищяла.
Бонита се плъзга надолу по гърба ми, приклещва ръцете ми в горната им част и аз не мога да
помръдна. Делфина замахва, но аз бързо се навеждам. Ударът попада в устата на Бонита и тя
отпуска хватката си достатъчно, за да мога да се усуча и да се измъкна. Сграбчвам с две ръце
Бонита за дясната й ръка и я запокитвам към Габи.
— Мъртва си, Марина! Мъртва си! — крещи Бонита, а аз я издърпвам встрани, забивам
коляно в стомаха й и й изкарвам въздуха.
Блъскам я на пода до Ла Горда. Увереността на Делфина се изпарява. Тя поглежда към
вратата.
— Сега ще ме оставиш ли на мира? — питам я.
— Няма значение, утре ще те сгащя — отвръща. — Точно когато най-малко очакваш.
— Ще ти се иска да не беше казвала това.
Симулирам дясно и ляво кроше и я хващам през кръста. Габи се опитва да ме сграбчи за
косата, но аз размахвам Делфина и посрещам жеста с тялото й. Завъртам се на пети и пускам
Делфина на централната пътека на нефа. Гърбът й се удря в първите стъпала на олтара и
стоновете й отекват в сводестия таван.
Габи ме заобикаля.
— Ще кажа на сестра Дора. Ще си имаш доста неприятности.
Извивам тялото си, за да не я изпускам от очи. Тя спира точно до колоната. Сигурна съм, че
ще ме нападне, и съм готова за това.
Внезапно над главата й проблясва нещо в бяло. Трябва ми секунда, за да разбера, че това е
Елла. Тя е скочила от нишата върху раменете на Габи, която се върти като луда, докато накрая
успява да сграбчи Елла и я захвърля на пода със силен трясък.
— Не! — изкрещявам и с все сила забивам юмрук в гърдите на Габи.
Краката й се отлепят от пода и тя се забива в каменната стена, от която се посипва мазилка.
Елла лежи по гръб, стене и се превива от болка. Забелязвам, че десният й крак е напълно
неподвижен. Коленича до нея, вдигам нощницата и виждам остра бяла кост да стърчи от кожата
й точно под коляното. Не знам какво да правя. Слагам ръка върху раменете й, за да я успокоя, но
тя изпитва толкова силна болка, че изобщо не усеща ръката ми.
— Тук съм, Елла — казвам. Тук съм, до теб, всичко ще се оправи.
Тя отваря очи и ме поглежда умоляващо. Едва тогава забелязвам какво е сторено с дясната й
ръка. Юмручето й е премазано и разкривено, между показалеца и средния пръст капе кръв.
Дарбата й.
— О, Господи, Елла! — проплаквам аз. — Съжалявам. Толкова много съжалявам!
Тя просто плаче. Усещам, че започвам да се потя. Никога през живота си не съм се чувствала
толкова безполезна.
— Опитай се да не мърдаш — казвам, като знам, че това е безсмислена молба.
Най-близката болница е на час и половина с кола. Дотогава тя ще колабира от болката.
Тя започва да се клати ритмично ту на едната страна, ту на другата. Кръжа с треперещи ръце
над стърчащата от крака й кост, не знам дали трябва да я притисна, или да се опитам да я
напъхам обратно под кожата. Решавам да я притисна и в мига, в който пръстите ми докосват
кожата й, Елла започва да пелтечи, като рязко си поема въздух. По гръбнака ми полазват ледени
тръпки, усещането прилича много на онова, което имах, когато съживих цветето в
компютърната стая, и то се разпростира по цялото ми тяло. Възможно ли е способността ми да
лекувам растения да се отнася и до хората? Елла престава да плаче, започва да диша забързано,
малкият й гръден кош се повдига и спада, повдига и спада. Усещам как студът се съсредоточава
в дланите ми и циркулира към върховете на пръстите ми.
— Мисля… мисля, че ще мога да те излекувам.
Гръдният й кош продължава да се повдига и спада необичайно бързо, но лицето й се озарява
от някакво спокойствие, напълно откъснато от всичко наоколо. Страх ме е, но полагам ръцете
си върху парчето кост, стърчащо от крака й. Усещам назъбения му край и след малко то започва
да се връща обратно под кожата. Цветът на раната от пробождането се променя и от червен и
бял преминава в естествения цвят на кожата; виждам също как се движат и местят вътре в крака
й назъбените контури на строшената кост, настанявайки се обратно на място. Изумена съм от
току-що стореното от мен. Това може да се окаже най-важният ми завет досега.
— Не мърдай! — казвам й. — Още малко.
Затварям очи и обвивам с ръце тъничката й дясна китка. Студът отново протича към върха
на пръстите ми. Отварям очи и гледам как дланта й се надига и пръстите й се разделят един от