толкова силна, че паднах на пода и се заизвивах в агония. Крещях с все сили името на Аделина и
държах ръцете си около глезена, за да не го види някой. Когато Аделина пристигна и разбра
какво се е случило, посочих й екрана, но той беше празен — и двете съобщения бяха изтрити.
Извръщам поглед от познатите очи на Джон Смит върху монитора. До компютъра се намира
малко цвете, напълно забравено от всички. То е увехнало и унило, смалило се е наполовина, а
трошливите краища на листата му са обагрени в кафяво. Няколко цветчета са окапали и сега
лежат сухи и набръчкани върху бюрото около саксията. Цветето все още не е мъртво, но скоро и
това ще стане. Навеждам се и го обгръщам с длани, приближавам лицето си достатъчно, за да
могат устните ми да докосват краищата на листата му, и издухвам горещ въздух върху него.
Студенина плъзва по гръбнака ми й в отговор на това животът избухва с нова сила в малкото
цвете. То се изправя бързо и свеж зелен цвят превзема листата и стеблото му, разцъфват нови
цветчета, отначало бледи, после се обагрят в ярколилаво. Дяволита усмивка огрява лицето ми и
няма как да не си помисля как биха реагирали сестрите, ако можеха да видят подобно нещо. Но
никога не бих им позволила. Все още не съм готова. Може би скоро, но все още не.
Изключвам компютъра и бързо се връщам в леглото, а мислите за Джон Смит, който се
намира някъде там в неизвестното, препускат в главата ми.
Бъди жив и здрав и продължавай да се криеш — мисля си. — Ние с теб ще се намерим някой
ден.
Глава 3
Тих шепот достига до мен. Гласът е студен. Не мога да помръдна, но слушам внимателно.
Вече не спя, но не съм и напълно буден. Целият съм вцепенен и когато шепотът се засилва,
очите ми шарят из непрогледния мрак на мотелската стая. Целият се наелектризирам, щом над
леглото се появява видението, и това ми напомня времето, когато първият ми завет — лумен,
озари дланите ми в Парадайс, Охайо. Времето, когато Анри още беше тук, все още жив. Но Анри
вече го няма. Той няма да се върне. Дори в състоянието, в което се намирам в момента, не мога
да избягам от тази реалност.
Изцяло прониквам във видението над мен, с активираните си ръце осветявам мрака в него,
но сиянието е погълнато от сенките. Всичко замира. Вдигам ръце пред мен, но не докосвам
нищо, краката ми са отлепени от земята, нося се в огромна празнота.
Нов шепот на език, който не разпознавам, но някак си разбирам. Думите изскачат тревожно.
Мракът избледнява и светът, в който се намирам, посивява, после преминава в ослепителна
белота и примижавам, за да мога да виждам. Пред мен се носи мъгла, която постепенно се
разсейва, и виждам огромна стая, чиито стени са опасани със свещници.
— Аз… аз не знам какво се обърка — казва някакъв глас, очевидно разтревожен.
Стаята е дълга и широка, с размерите на футболно игрище. Остра миризма на сяра изгаря
ноздрите ми, насълзява очите ми. Въздухът е горещ и зловонен. В този момент ги виждам в
другия край на стаята — две фигури, забулени в сенки, едната по-едра от другата, заплашителни
дори и от разстояние.
— Измъкнаха се. Някак си се измъкнаха. Не знам как…
Придвижвам се напред. Обзема ме някакво спокойствие, като онова, което понякога се
появява в сънищата, когато си даваш сметка, че спиш и всъщност нищо не може да те нарани.
Стъпка по стъпка се приближавам към растящите сенки.
— Всички, всички са избити. Заедно с три пикена и два краула — казва по-дребният и
нервно размахва ръце, застанал до по-едрия мъж.
— Бяха ни в ръцете. Тъкмо щяхме… — надига се гласът, но другият го прекъсва. Той
оглежда внимателно въздуха, за да види онова, което вече е надушил. Спирам, не помръдвам,
сдържам дъха си. В този миг той ме открива. По гръбнака ми полазват тръпки.
— Джон — казва някой, гласът му отеква някъде отдалече.
По-едрият се доближава. Надвисва над мен, висок е над шест метра, мускулест, с изсечена
като скала челюст. Косата му не е дълга като на другите, а късо подстригана. Кожата му е
светлокафява. Той приближава бавно, погледите ни са вперени един в друг. Девет метра, после
седем. Спира на три метра от мен. Амулетът ми натежава, верижката се впива във врата ми.
Около гърлото му, като якичка, забелязвам грозен морав белег.
— Очаквах те — казва той с равен и спокоен глас.
Повдига дясната си ръка, измъква меч от ножницата на гърба си. Мечът веднага оживява, но