опитвам да използвам камъка върху човешко същество. Беше ли ми споменавал Анри, че
камъкът няма да има ефект върху хората? Опитвам се да си спомня, докато Сам изпуска дълго
сдържан стон, който изпразва въздуха от дробовете му. Външният ръб на раната се затваря
плътно навътре и тя изчезва напълно. Сам поотпуска ръката на Шест и постепенно възстановява
дишането си. След минута вече може да седи изправен.
— Човече, как само ми се иска да съм извънземен! — заявява той накрая. — Можете да
правите толкова готини неща!
— Ей, приятелю, доста ме уплаши — казвам. — Не бях сигурен, че камъкът ще проработи,
защото някои от другите неща в сандъка нямат ефект върху хората.
— Аз също — добавя Шест.
Тя се навежда и го целува по мръсната буза. Сам ляга обратно и въздъхва. Шест се засмива и
търка с ръка наболата коса на главата му, а аз се изненадвам от обзелата ме силна ревност.
— Искаш ли да те закараме в болница? — питам.
— Искам да остана точно тук — отговаря. — Завинаги.
— Знаеш ли какво? Голям късмет извадихме с онази разходка — казва Шест, когато се
настаняваме обратно в джипа.
— Права си — казвам.
Сам полага дясната си буза върху облегалката, така може да вижда и двама ни.
— Защо всъщност бяхте излезли да се разхождате?
— Не можех да заспя, Шест също — отговарям и в известен смисъл това е така, но не може
да заличи вината ми.
Знам, че Сара е моето момиче, но по всичко личи, че не съм способен да направя нищо
срещу новите чувства, които изпитвам. Шест въздъхва:
— Знаеш какво означава всичко това, нали?
— Какво?
— Навярно са отворили сандъка ми.
— Няма как да си сигурна.
— Да, така е. Но не мога да се отърся от усещането, което имам още от мига, в който хванах
онзи камък от сандъка ти и той започна да пулсира в ръката ми и да ми причинява божа. И
точно сега ми светна, че може би това има нещо общо с моя сандък.
— Сандъкът ти е в ръцете им от три години — казвам. — Мислиш ли, че е възможно да
могат да ги отварят без нас, без да сме мъртви?
Тя вдига рамене.
— Не знам. Може би да? Струва ми се, че са отворили моя, и когато докоснах онзи камък,
това по някакъв начин е довело разузнавачите в къщата.
— Защо са изпратили толкова малко? — пита Сам и се прозява. — Искам да кажа, защо не
изчакат подкрепления и тогава да нападат?
— Може да са се уплашили и да са се паникьосали — прави предположение Шест.
— Може би някой от тях е искал да стане герой — казвам.
Шест спуска стъклото на прозореца и се ослушва. Остава доволна от проверката и казва:
— Все едно. Следващия път ще бъдат повече. Пикени и краули, всичко, което могат да
изправят срещу нас.
— Сигурно си права — прошепва Сам.
Той започва да се унася.
— Ще ви кажа едно. Да съм беглец ме смазва тотално.
— Пробвай да го правиш единайсет години — казвам.
— Мисля, че започвам да тъгувам по дома си — промърморва той.
Навеждам се напред и виждам, че в скута си държи старите очила на баща си, онези с
дебелите стъкла, които носеше в Парадайс.
— Още не е късно да се върнеш, Сам. Наясно си с това, нали?
Той се намръщва.
— Няма да се върна — но сега звучи далеч по-неубедително, отколкото когато го каза за
първи път в мотела в Северна Каролина. — Не и докато не открия баща си. Или поне не разбера
какво му се е случило.
— Баща си! — пита беззвучно Шест, напълно объркана.
— По-късно — отговарям й също без звук.
— Тъй да бъде — казвам му. — Ще го измислим някак си.
Обръщам се към Шест:
— И така, накъде тръгваме утре сутринта?
— Сега, когато по всичко личи, че са отворили сандъка ми, ще видим къде ще ни отведе
вятърът. Досега не ме е подвеждал — отговаря тя замислено, сетне ме поглежда. — Знаеш ли, че
ако не беше вятърът и нуждата ми от кофеин една нощ в Пенсилвания, нощта преди
нападението в Парадайс, никога нямаше да стигна там навреме?
— За какво говориш? — питам.
— Кръстосвах Средния Запад, имах усещането, че сте някъде я в Охайо, я в Западна
Вирджиния или пък в Пенсилвания. Съдех по това, което бях открила в някои от новините
онлайн. Факти за събития, случващи се близо до колежа в Атенс, за които мислех, че са дело на
могадорианците. Но когато в продължение на няколко седмици нямаше нищо ново, бях убедена,
че съм изгубила следите ви. Реших, че вече сте тръгнали или към Калифорния, или към Канада.