И ето ме, стоя на паркинга на един мол, уморена и самичка, практически без пукната пара.
Изведнъж задуха силен вятър и отвори вратата на някакво кафене вляво от мен. Мислех си да
заредя, да продължа да карам и да се опитам да измисля нещо. В дъното на кафенето обаче
видях отворен компютър за клиентите. Взех си чаша дълго кафе и започнах да се ровя из
интернет. И тогава открих статия за горящата къща, от която си скочил.
Оставам притеснен от това колко лесно мога да бъда открит. Нищо чудно, че Анри
настояваше никога да не излизам от вкъщи или от училището.
— Ако вятърът не беше отворил оная врата, навярно щях да вляза в някоя закусвалня, да си
пия кафе и да чакам да се съмне. Записах цялата информация, която можах да открия за вас,
после обиколих улицата да видя дали няма отворен някой денонощен копирен център. Тогава
изпратих факса и писмото с моя номер. Исках да ви предупредя или поне да ви известя за себе
си, така че да се стегнете, докато стигна при вас. И дойдох точно навреме.
Глава 18
Вятърът ни отнася на север към един мотел в Алабама, където оставаме две нощи, отново
благодарение на Сам, който използва една от моите самоличности. Оттам подкарваме на запад и
прекарваме нощта под звездите в една нива в Оклахома. Следват още две нощи в „Холидей ин“ в
покрайнините на Омаха, Небраска. И оттам без явна причина — не и причина, която тя би си
признала — Шест кара хиляда и шестстотин километра на изток. Наемаме дървена хижа,
сгушена в планините на Мериленд, само на пет минути с кола до границата със Западна
Вирджиния и на три кратки часа от пещерата на могадорианците. Намираме се точно на триста
и седемнайсет километра от Парадайс, Охайо, откъдето първоначално започна пътуването ни.
На половин резервоар бензин от Сара.
Още неотворил очи, и вече усещам, че денят ще бъде труден. Един от онези дни, когато
съзнанието за смъртта на Анри ще ме удари като огромен чук и каквото и да правя, болката
няма да престане. Все по-често имам подобни дни. Дни, изпълнени с угризение и разкаяние.
Дни, изпълнени с вина. Изпълнени с дълбока скръб за това, че никога повече няма да разговарям
с него. Но както Анри ми беше казал веднъж: „Някои неща не могат да се върнат“. Освен това и
Сара. Ужасната вина се е загнездила в мен, откакто напуснахме Флорида. За това, че си
позволих да се доближа толкова много до Шест, че за малко да я целуна.
Поемам дълбоко въздух и най-сетне отварям очи. Бледата утринна светлина нахлува в
стаята. Писмото на Анри, сещам се. Нямам друг избор, освен да го прочета сега. Твърде опасно е
да отлагам още. Не и след като за малко не го изгубих във Флорида.
Пъхам ръка под възглавницата и изваждам камата с диамантеното острие и писмото. Държа
ги винаги до себе си. Поглеждам за момент плика, опитвам се да отгатна при какви
обстоятелства е било написано писмото. Въздишам, знам, че всъщност това е без значение, че
само си губя времето, правя с камата чист разрез там, където пликът е запечатан, и изваждам
писмото. Идеалният почерк на Анри изпълва пет жълти страници от голям бележник, изписани
с плътно черно мастило. Поемам дълбоко дъх и оставям погледа ми да падне върху първата
страница.
19 януари
Дж.
Пренаписвал съм това писмо неведнъж през годините, без никога да знам дали то ще е
последното, но ако сега го четеш, отговорът със сигурност е „да“. Съжалявам, Джон, искрено
съжалявам. Ние, сепаните, които дойдохме тук, бяхме задължени да защитаваме вас деветимата
на всяка цена, включително и с цената на живота си. Ала докато пиша тези редове на
кухненската ни маса, часове след като ти ме спаси в Атенс, знам, че не дългът е този, който ни
свързваше, а по-скоро любовта, която винаги ще бъде по-силна спойка от всякакво задължение.
Истината е, че моята смърт беше неизбежна. Единствените променливи величини бяха кога и
как и ако не беше ти, със сигурност щях да съм мъртъв още днес. Независимо от
обстоятелствата на моята смърт, моля те, не се обвинявай. Никога не съм очаквал да оцелея тук
и когато напуснахме Лориен преди толкова много години, знаех, че никога няма да се върна.
Чудя се какво си открил през времето, изминало от момента, в който пиша тези редове, до
момента, в който ти ги четеш. Убеден съм, че вече си разбрал колко много неща не съм ти казал.
Навярно повече, отколкото би трябвало.
През по-голямата част от живота ти исках да останеш съсредоточен, да тренираш упорито.