— Какво!? Не. Защо мислиш така?
— Знам само, че той плаче на дивана долу и не иска да говори с мен.
Колебая се, преди да й кажа.
— Най-накрая прочетох писмото, която Анри ми остави. В него има нещо за Сам, което не
сме ти казали. Става въпрос за баща му.
— Какво за баща му? Всичко наред ли е?
Извъртам тялото си и колената ни се докосват.
— Виж, когато срещнах Сам в училище, той беше обсебен от изчезването на баща си, който
един ден просто не се прибрал от магазина. Открили колата му, а очилата му били на земята до
нея. Нали се сещаш, онези очила, които той мъкне непрекъснато със себе си?
Шест се обръща и поглежда към задната врата.
— Чакай. На баща му ли са?
— Да. Работата е там, че Сам е твърдо убеден, че баща му е бил отвлечен от извънземни,
което винаги ми се е струвало откачено. Не знам, но го оставих да си мисли така, защото кой
съм аз, та да разбивам надеждите на едно момче да намери баща си отново? Чаках Сам да ти
каже всичко това, но току-що прочетох писмото на Анри и няма да повярваш какво пишеше там.
— Какво?
Разказвам й всичко, за това как бащата на Сам е бил съюзникът на лориенците, посрещнал
Анри и мен, когато корабът кацнал, защо Анри ни е преместил в Парадайс.
Шест се плъзга надолу от масата и тупва непохватно върху пейката.
— Но това, че Сам е тук, там вътре, е напълно случайно.
— Не мисля, че е така. Помисли само. Как така от всичките хора в Парадайс най-добър
приятел ми става точно Сам? Мисля, че ни е било писано да се срещнем.
— Може би си прав.
— Страхотно е, че баща му ни е помогнал през онази нощ, нали?
— Наистина жестоко. Спомняш ли си, когато ни разказваше как в него постепенно се
оформяло убеждението да застане на наша страна?
Много добре си спомням.
— Но виж за какво става въпрос. В писмото си Анри казва, че бащата на Сам наистина е бил
отвлечен, а може би и убит от могадорианците.
Седим мълчаливо, наблюдаваме как слънцето бавно наднича над хоризонта. Бърни Косар
изскача от гората и се преобръща по гръб, иска да го погалим по коремчето.
— Здравей, Хадли.
Той скача на краката си веднага щом изричам името, поклаща бигълската си глава.
— Да — казвам, скачам долу и с две ръце го чеша под брадичката, — разбирам те напълно.
Сам излиза от къщата. Очите му са зачервени. Сяда до Шест на пейката.
— Здравей, Хадли — казва Сам на Бърни Косар.
Кучето излайва вместо отговор и облизва ръцете му.
— Хадли? — пита Шест.
Кучето отново излайва одобрително.
— Винаги съм го знаел — казва Сам. — Винаги. От деня, в който изчезна.
— Бил си прав през цялото време — казвам.
— Имаш ли нещо против да прочета писмото? — пита Шест.
Сам й го подава. Насочвам дланта на дясната си ръка върху първата страница и включвам
светлините. Тя чете писмото под тяхното сияние, после го сгъва и го връща.
— Съжалявам много, Сам — казва тя.
А аз добавям:
— Ние с Анри е нямало да оцелеем без баща ти.
Шест се обръща към мен:
— Знаеш ли, звучи абсурдно, че Лирен и Лара са били твои родители. Или по-скоро
абсурдно е, че не съм се сетила сама. Помниш ли ме от Лориен, Джон? Твоите и моите родители
— те се казваха Арун и Лин — бяха близки приятели. Знам, че не сме били често с родителите
си, но помня как няколко пъти идвахме у вас. Мисля, че тогава ти тъкмо прохождаше.
Отнема ми няколко секунди да си спомня какво ми беше казал веднъж Анри. Беше в деня, в
който Сара се беше върнала от Колорадо, деня, в който си се обяснихме в любов. Когато тя си
отиде, двамата с Анри седнахме да вечеряме и той ми рече: Макар да не знам номера, нито
имам някаква представа къде е, но едно от децата, което дойде на Земята с нас, беше дъщеря на
най-добрите приятели на родителите ти. Те обичаха да се шегуват, че един ден съдбата ще ви
събере.
За малко да кажа на Шест какво ми е разказал Анри, но се сещам какво се получи от онзи
разговор заради чувствата ми към Сара. В мен отново се надига усещането за вина, което
изпитвам, откакто с Шест излязохме да се разхождаме заедно.
— Да, доста шантаво. Но изобщо не си спомням — казвам.
— Все едно, обаче това за старейшините е много сериозна работа, дето трябва да поемем
ролите им. Нищо чудно, че могадорианците са толкова безмилостни.
— Това определено има смисъл.
— Трябва да се върнем в Парадайс — прекъсва ни Сам.
— Да, бе — смее се Шест. — Това, което трябва да направим, е някак си да открием
останалите. Трябва да се захванем пак с лаптопа. И да тренираме още.