Сам се изправя.
— Не, говоря сериозно. Трябва да се върнем. Ако баща ми е оставил нещо в онова
предавателно устройство, мисля, че знам как да го открием. Когато бях на седем години, той ми
каза, че бъдещето ми е начертано върху слънчев часовник. Попитах го какво точно иска да каже,
а той просто ми рече, че ако някога паднат черните звезди, ще трябва да открия Енеада и да
разчета картата според рождената ми дата на слънчевия часовник.
— Какво е Енеада? — питам.
— Група от девет божества в древноегипетската митология.
— Девет? — пита Шест. — Девет божества?
— А какъв слънчев часовник? — питам аз.
— Всичко започва да си идва на мястото — казва Сам.
Той тръгва да обикаля около масата за пикник, за да си събере мислите, а Бърни Косар
подтичва по петите му.
— Непрекъснато се чувствах ужасно обезсърчен, защото баща ми нонстоп говореше
всичките тези странни неща, които само той си разбираше. Няколко месеца преди да изчезне,
баща ми изкопа кладенец в задния ни двор. Разправяше, че в него щяла да се събира дъждовната
вода от улуците и такива подобни. Но когато изляха бетона, той постави някакъв сложен
слънчев часовник върху каменния капак. Стоеше и гледаше кладенеца и ми каза: „Бъдещето ти е
начертано върху слънчевия часовник, Сам“.
— И какво, ти никога ли не го провери?
— Разбира се, че го проверих. Въртях слънчевия часовник насам-натам, пробвах датата и
часа си на раждане и още някакви други неща, но нищо не се случи. След време започнах да си
мисля, че това е просто някакъв тъп кладенец със слънчев часовник. Сега обаче, когато чета
писмото на Анри, онази част за черните звезди, ми става ясно, че това трябва да е някаква следа
за разгадаване на загадката. Сякаш ми го казва, без да го изрича — казва Сам.
Целият грейва:
— Той беше толкова умен.
— И ти си същият — казвам. — Може да е самоубийствено да се връщаме в Парадайс, но
мисля, че сега вече нямаме кой знае какъв избор.
Глава 19
Събуждам се със стиснати зъби и кисел вкус в устата. Цяла нощ се въртях не само защото
сандъкът най-накрая е при мен и нямам търпение да убедя Аделина да го отворим още тази
сутрин, но и защото разкрих много неща пред прекалено много хора. Изложих на показ заветите
си. Какво от случилото се те ще си спомнят? Ще бъда ли разкрита преди закуска? Сядам и
виждам, че Елла е в леглото си. Всички все още спят, с изключение на Габи, Ла Горда, Делфина
и Бонита. Леглата им са празни.
Краката ми почти докосват пода, когато сестра Лусия се появява на вратата с ръце на кръста
и намръщено лице. Погледите ни се срещат и дъхът ми секва. Тя обаче отстъпва леко назад и
пуска покрай себе си четирите момичета от нефа да влязат в стаята. Те се олюляват, замаяни и
насинени, дрехите им са разкъсани и мръсни. Габи се препъва в леглото си и се пльосва по лице,
главата й потъва във възглавницата. Ла Горда търка двойната си брадичка и, пъшкайки, ляга по
гръб в леглото си, а Бонита и Делфина бавно пропълзяват под завивките. Веднага щом и
четирите момичета се отпускат неподвижно в леглата си, сестра Лусия изкрещява, че е време да
ставаме.
— И това важи за всички!
На път за банята се опитвам да мина покрай Габи и тя се дърпа уплашено.
Ла Горда е застанала пред огледалото и разглежда обезцветената кожа на лицето си. Вижда
над рамото си отражението ми в огледалото и веднага пуска водата. Опитва се да се
концентрира върху миенето на ръцете си. Нямам нищо против. Всъщност не желая да
предизвиквам страх у хората, но ми харесва идеята да ме оставят на мира. Елла излиза от едно
от преградените за тоалетни места и чака реда си пред умивалниците. Притеснявам се, че ще
започне да се страхува от мен заради това, което сторих в нефа, но в мига, в който ме вижда,
Елла прави ефектен жест, като огъва дясната си длан над главата. Навеждам се над ухото й:
— Значи си добре?
— Благодарение на теб — отвръща високо тя.
Улавям погледа на Ла Горда в огледалото.
— Ей, чуй ме — прошепвам. — Миналата нощ си остава нашата малка тайна. Всичко, което
се случи миналата нощ, е наша тайна, нали така? Не казвай на никого.
Тя слага пръст пред затворените си устни и аз се чувствам по-добре. Но има нещо в погледа
на Ла Горда, което не се връзва. Може би в крайна сметка враждата ни не е приключила.
Вниманието ми изцяло е погълнато от мисълта какво ли има в сандъка. Дори се отказвам от