без да губи формата си, докато металът почти се втечнява. Болка пронизва рамото ми на
мястото на раната от камата на воина по време на битката в Охайо, сякаш отново и отново ме
промушват. Падам на колене.
— Доста време мина — казва той.
— Не знам за какво говориш — отвръщам на език, на който никога преди не съм говорил.
Искам да се махна незабавно, където и да е това място. Опитвам да се изправя, но сякаш
ненадейно съм се сраснал с пода.
— Наистина ли? — пита той.
— Джон — чувам отново някъде отстрани.
Могадорианецът явно не забелязва и нещо във втренчения му поглед приковава моя. Не мога
да го отместя.
— Не трябва да съм тук — казвам.
Гласът ми звучи безсилно. Всичко избледнява, докато накрая оставаме само двамата и нищо
друго.
— Мога да те накарам да изчезнеш, щом това искаш — отвръща той и изсича с меча
осморка, оставяйки да виси във въздуха рязка бяла черта по пътя на острието.
Веднага след това ме напада с високо вдигнат меч, който сякаш ще се разцепи от огромната
си мощ. Размахва оръжието, то се спуска надолу като куршум, насочен към гърлото ми, знам, че
не мога да направя нищо, за да попреча на удара да ме обезглави.
— Джон! — изкрещява отново гласът.
Отварям бързо очи. Две ръце са ме сграбчили здраво за раменете. Целият съм плувнал в пот,
не ми достига въздух. Първо се фокусирам върху Сам, който се е надвесил над мен, после
впервам поглед в ярките бадемови очи на Шест, които понякога изглеждат сини, понякога
зелени. Коленичила е до мен, уморена и отпаднала, сякаш току-що съм я събудил, което навярно
е точно така.
— Какво става? — пита Сам.
Клатя глава и оставям видението да изчезне, оглеждам внимателно обстановката около себе
си. Стаята е тъмна, със спуснати пердета, лежа върху същото легло, върху което прекарах
последните десетина дни, възстановявайки се от раните, получени в битката. Шест се оправяше
заедно с мен и нито тя, нито аз сме напускали мястото, откакто пристигнахме. Разчитаме на
Сам да ходи за храна и други неща. Запусната мотелска стая с две легла персон и половина,
встрани от главната улица в Тръксвил, Северна Каролина. За да наеме стаята, Сам използва една
от седемнайсетте шофьорски книжки, които Анри изработи за мен, преди да го убият. За наш
късмет старецът на рецепцията беше погълнат от телевизора и не обърна внимание на снимката.
Разположен в северозападния край на щата, мотелът е на петнайсет минути с кола както от
Вирджиния, така и от Тенеси. Избрахме го, защото това беше най-далечната точка, до която
можахме да се доберем предвид колко сериозни бяха раните ни. Но те бавно заздравяваха и
силите ни най-накрая се възвръщаха.
— Говореше на чужд език, който никога не съм чувал — каза Сам. — Май си го измисли,
човече.
— Не, говореше на могадориански — поправя го Шест. — И дори малко на лориенски.
— Наистина? — питам. — Откачена работа.
Шест отива до прозореца и затваря пердетата откъм дясната им страна.
— Какво сънува?
Клатя глава.
— Не съм много сигурен. Хем сънувах, хем не сънувах, нали знаете какво е. Май бяха
видения, видения за тях. Тъкмо щяхме да се бием, но аз бях, не знам, твърде слаб ли, объркан ли
или нещо такова — поглеждам Сам, който се мръщи и гледа към телевизора. — Какво има?
— Лоша новина — въздиша той и клати глава.
— Каква? — сядам и разтривам очи, за да прогоня съня.
Сам сочи с глава към предната част на стаята и аз се обръщам към светлината от телевизора.
Лицето ми заема цялата лява половина от екрана, докато скицата с образа на Анри е вдясно.
Рисунката изобщо не прилича на него — лицето му е остро и изпито, чак мършаво, така той
изглежда с двайсет години по-стар, отколкото е. В смисъл — беше.
— Сякаш беше малко да те наричат терорист и заплаха за националната сигурност —
отбелязва Сам. — Сега предлагат и награда.
— За мен? — питам.
— За теб и Анри. Сто хиляди долара за информация, която може да доведе до залавянето ви
с Анри, и двеста и петдесет хиляди долара, ако някой заведе един от вас при тях — обяснява
Сам.
— Цял живот бягам — казвам, разтривайки очи. — Какво му е различното сега?
— Е, аз не съм бягал, но предлагат награда и за мен — продължава Сам. — Някакви си
жалки двайсет и пет хиляди, представяте ли си?! А не знам колко добър съм като беглец. Никога
преди не съм го правил.
Внимателно се примъквам към горния край на леглото, все още съм леко схванат. Сам сяда