през нощта, и я наблюдавам как изпива една голяма глътка от чашата. Не знам дали току-що не
направих огромна грешка, или значително подпомогнах каузата си.
— В такъв случай ще се видим скоро — казва тя и ми намига.
Стъписвам се и за малко да изпусна на пода останалите върху подноса две чаши.
— Ами добре — измънквам аз.
Половин час по-късно настъпва време за лягане, но никой не заспива веднага, много от
момичетата си шепнат в тъмното. През няколко минути надигам глава и поглеждам към
Аделина, която лежи на леглото си в другия край на стаята. Напълно съм объркана от онова
намигване.
Минават още десет минути. Ясно е, че почти всички са все още будни, включително и
Аделина. Тя обикновено заспива бързо, когато е дежурна, и това, че все още е будна, ме кара да
си мисля, че и тя чака всички в стаята да заспят. Вече съм сигурна, че с намигането си ми
показа, че иска да се върнем към разговора ни. Стаята притихва, изчаквам още десет минути и
отново надигам глава. Внезапно тя вдига лявата си ръка високо като бяло знаме на
капитулацията и ми сочи вратата.
Отхвърлям завивките встрани и на пръсти излизам от стаята. Стигам коридора, дебнешком
пристъпвам в сенките, не дишам. Надявам се това да не е някакъв капан, заложен ми от Аделина
и сестра Дора. След половин минута Аделина излиза в коридора. Пристъпва тежко и се люшка
между стените.
— Ела с мен — прошепвам и я хващам за ръката.
От много отдавна не съм я държала за ръка и това ми напомня как се гушехме една до друга
в кораба на път за Финландия, когато аз бях болна, а тя силна. Навремето бяхме много близки,
като гърне и похлупак, а сега дори най-обикновено докосване на ръката й ми е чуждо.
— Толкова съм уморена — признава Аделина, докато се изкачваме на втория етаж.
Вече сме по средата на пътя до северното крило и камбанарията, защитена с катинар.
— Не знам какво ми става.
Аз обаче знам.
— Искаш ли да те нося?
— Не можеш да ме носиш.
— Не и с ръцете си — отговарям.
Твърде отпаднала е, за да спори. Съсредоточавам се върху краката й, миг по-късно вече съм
повдигнала Аделина над пода и тя се носи по въздуха из прашните коридори. Потънали в
мълчание, минаваме покрай древните статуи, изсечени в каменната стена, и навлизаме в по-
тесния коридор. Тревожа се да не е заспала, но тя се обажда:
— Не мога да повярвам, че използваш телекинеза, за да пренасяш по въздуха старица като
мен. Къде отиваме?
— Наложи се да го скрия — прошепвам — Почти стигнахме, уверявам те.
Отключвам катинара и той пада от дръжката на дъбовата врата, после тръгвам след летящата
Аделина по каменното стълбище, което се вие около северната кула нагоре към камбанарията.
Чувам слабото мяукане на котарака Завет отгоре.
Отварям вратата към камбанарията и слагам внимателно Аделина долу до сандъка. Тя се
подпира с лявата си ръка върху капака и отпуска глава върху него; ясно е, че е изгубила битката
с хапчетата, и се ядосвам на себе си, че я изиграх така. Завет се покатерва в скута й и ближе
дясната й ръка.
— Откъде се взе тази котка тук?
— Не питай. Чуй ме, Аделина, вече се унасяш, а ми трябваш, за да отворим сандъка, преди
да заспиш съвсем.
— Мисля, че го нямам…
— Какво нямаш?
— … в себе си точно в този момент, Марина — очите й са затворени.
— Имаш го.
— Сложи ръката си върху катинара на сандъка. Сложи ръката ми от другата страна.
Притискам длан отстрани на катинара, топла е. Използвам телекинеза и издърпвам лявата й
ръка от езика на Завет и я пренасям от другата му страна. Тя сключва пръсти с моите. Минава
секунда. Ключалката прещраква и се отваря.
— Ей, хора? Нещо става, хъм, нещо се случва тук — седемте сфери, които се носят пред
гърдите ми на задната седалка на джипа, забързват движението си и аз вече не мога да ги
контролирам. Светлината става толкова ярка, че покривам очите си.
— Ей, ей, пич, престани! — озъбва се Сам. — Опитвам се да карам.
— Не знам какво става!
— Спри колата! — изкрещява Шест.
Сам мълниеносно насочва автомобила към банкета и набива спирачки, камъни и чакъл
хрущят и свистят, когато се удрят в колата. Шестте планети и слънцето вече не са толкова ярки,
а планетите започват да се въртят около слънцето с такава скорост, че човек трудно може да се
фокусира върху някоя от тях. След всяка орбита те биват погълнати от слънцето, което