по-вероятно, това е сигнал за помощ от някой от другите номера. Или може би номер пет или
номер девет току-що са отворили за първи път сандъците си и тъй като тази работа тук сме я
пуснали по същото време, е станало възможно да се свържем.
— Може би те виждат, че се намираме в Охайо? — питам.
— Гадост! Може би. Вероятно. Хайде сега сериозно. Помислете само. Ако старейшините са
ви дали всичките тези неща в сандъците ви, ще трябва да са сложили и нещо, с което да се
свързвате един с друг. Не съм ли прав? Навярно ние просто отключихме тайната и получихме
местоположението на някой, който се нуждае от помощта ни — казва Сам.
— Или някой от останалите е измъчван и е бил принуден да се свърже с нас и това да е
капан — казва Шест.
Тъкмо съм на път да се съглася с нея, когато периферията на Земята става неясна и цялото
кълбо започва да вибрира, щом се чува женски глас: Adelina! Despierta! Despierta, por favor!
Adelina! 11
Понечвам да отговоря, но кълбото неочаквано се свива, преобразува се в седемте сфери и
възвръща първоначалния си вид.
— Стой, стой, чакай! Какво стана? — питам.
— Бих казал, че сигналът беше прекъснат — казва Сам.
— Кое беше това момиче? И коя е Аделина? — пита Шест.
Хващам камъка, след като скача от деветото стъпало, но каквото и да правя, той вече не сияе
както преди. Разтърсвам го в дланта си. Духам върху него. Слагам го в отворената ръка на
Аделина. Той си остава с все същия нов бледосин цвят и аз се тревожа, че съм го развалила.
Внимателно го връщам в сандъка и вземам късото клонче.
Поемам дълбоко въздух, през единия от двата прозореца изваждам навън клона и се
концентрирам върху другия му край. Усещам нещо като привличане от магнит, но преди да
успея да го пробвам както трябва и да го проуча, чувам как дъбовата врата в дъното на кулата се
отваря със скърцане.
Глава 21
Продължаваме да пътуваме и още няколко пъти се опитвам да възстановя сигнала със
сферите, но всеки път, щом събудя слънчевата система и я пусна в действие, планетите обикалят
нормално. Почти полунощ е и точно когато се каня да преровя останалите камъни и предмети в
сандъка, на хоризонта забелязвам разпръснатите светлини на някакъв град. От дясната ми
страна се изнизва знак, точно както преди няколко месеца, когато Анри беше зад волана:
ДОБРЕ ДОШЛИ В ПАРАДАЙС, ОХАЙО!
ЖИТЕЛИ: 5243
— Добре дошли у дома — прошепва Сам.
Притискам чело върху стъклото и разпознавам порутената плевня, старата табела за ябълки,
зеления пикап, който все още се продава. Топлина се разнася по цялото ми тяло. От всичките
места, на които съм живял, Парадайс ми е любимото. Тук намерих най-добрия си приятел. Тук
развих първия си завет. Тук се влюбих. Но Парадайс беше и мястото, където срещнах първия си
могадорианец. Където водих първата си истинска битка и изпитах истинска болка. Това е
мястото, където умря Анри.
Бърни Косар скача на седалката до мен, опашката му се върти с невероятна скорост. Тика
носа си през малкия процеп на прозореца откъм неговата страна и души настървено познатия
въздух.
Завиваме по първия страничен път вляво, правим още няколко завоя, връщаме се от време на
време, искаме да се убедим, че никой не ни следи. Търсим най-доброто и най-малко
подозрителното място, където да оставим колата, и междувременно преговаряме още веднъж
плана си.
— Щом вземем предавателя, веднага се връщаме в колата и незабавно напускаме Парадайс
— казва Шест. — Нали така?
— Точно така — отговарям.
— Не се свързваме с никого другиго, просто си тръгваме. Напускаме.
Знам много добре, че тя има предвид Сара, и прехапвам устни. Най-после, след толкова
седмици в бягство, отново съм в Парадайс и ми казват, че не мога да се видя със Сара.
— Ясно ли е, Джон? Напускаме! Незабавно!
— Остави ме на мира. Знам какво намекваш.
— Извинявай.
Сам паркира джипа на неосветена улица, под едно кленово дърво, на около три километра от
собствения дом. Обувките ми докосват асфалта, дробовете ми поемат първата глътка истински
въздух на Парадайс. Мигновено ми се приисква да се върна в миналото и всичко да е както
преди — да празнувам Вси светии, да се прибирам у дома при Анри, да седя до Сара на дивана в
моята стая.
Не искаме да рискуваме да изгубим сандъка ми, като го оставим в неохраняема кола, така че
Шест отваря задната врата и го вдига върху рамото си. Намества го удобно и става невидима.