— Чакай — казвам. — Първо искам да извадя нещо оттам. Шест?
Шест се появява отново и аз отварям сандъка, изваждам камата, мушвам я в задния джоб на
дънките.
— Добре. Вече съм готов. Бърни Косар, приятелю, ти готов ли си?
Бърни Косар се преобразява в малък кафяв бухал, пляска с криле и каца върху един нисък
клон на кленовото дърво.
— Хайде, да го направим! — Шест вдига сандъка и отново изчезва.
Започваме да бягаме. Виждам, че Сам тича след нас с добро темпо, прескачам някаква ограда
и набирам скорост по края на най-близкото поле. След по-малко от километър завивам и
навлизам в гората, харесва ми как клоните се чупят в гърдите и ръцете ми, как високата трева се
удря по дънките ми. Често поглеждам назад през рамо. Сам никога не е на повече от половин
метър зад мен, прескача дънери, промушва се под клоните. Чувам шум зад себе си и тъкмо да
посегна към камата, когато Шест ми прошепва, че това е тя. Виждам как една туфа трева се
разделя по средата и я следвам.
За щастие Сам живее в покрайнините на Парадайс, а разстоянието между съседите там е
няколко акра12. Спирам да тичам точно преди края на гората, когато отпред се появява неговата
къща. Малка, скромна къща, с бяла алуминиева обшивка и черни покривни плочки, тесен комин
върху десния скат на покрива и с висока дървена ограда, която обикаля задния двор. Шест се
материализира и пуска сандъка ми.
— Това ли е къщата? — пита.
— Да.
Трийсет секунди по-късно Бърни Косар каца на рамото ми. Минават още четири минути и
Сам пристига, като пристъпва тежко през шубраците. Застава до нас, не му достига въздух и
плътно е опрял длани върху бедрата си. Вдига поглед към къщата в далечината.
— Как се чувстваш? — питам.
— Като беглец. Като лош син.
— Помисли си колко много би се гордял баща ти, ако успешно приключим задачата.
Шест става невидима и се впуска да разузнава наоколо. Проверява сенките около съседните
къщи, задните седалки на всяка една от колите на улицата. Когато се връща, ни казва, че всичко
е окей, само къщата вдясно имала лампи със сензорен датчик за движение. Бърни Косар излита
и каца на най-високата точка на покрива.
Шест хваща Сам за ръка и двамата стават невидими. Пъхам сандъка под мишница и тихичко
ги следвам до оградата отзад. Те се материализират, Шест се прехвърля първа през оградата,
после и Сам. Прехвърлям сандъка през оградата и бързо се изкачвам по нея. Скатаваме се зад
един обрасъл храст и аз оглеждам внимателно задния двор, дърветата в него, високата трева,
големия пън, ръждясалата двойна детска люлка и старата ръчна количка до нея. Отляво на
къщата е задната врата, а вдясно се виждат два тъмни прозореца.
— Ето там — шепне Сам и сочи с пръст.
Това, което първоначално взех за пън, стърчащ по средата на двора, при по-внимателно
вглеждане всъщност се оказва широк каменен цилиндър. Присвивам очи и виждам някакъв
триъгълен предмет да стърчи върху него.
— Веднага се връщаме — прошепва Шест на Сам.
Уловен за ръката на Шест, ставам невидим.
— Добре, Орел Гууд. Пази сандъка, сякаш животът ми зависи от него. То си е точно така.
Двамата с Шест се движим внимателно през високата трева към кладенеца и коленичим
пред него. Около края на слънчевия часовник се виждат цифри — от едно до дванайсет вляво, от
едно до дванайсет вдясно и нула на върха, а самите те са заобиколени с чертички. Тъкмо да
хвана триъгълника и да го завъртя произволно, когато чувам Шест да ахва.
— Какво? — прошепвам и вдигам поглед към тъмните задни прозорци.
— Погледни, виж в средата. Символите.
Отново разглеждам внимателно слънчевия часовник и дъхът ми засяда в гърлото. Те са
неясни и човек лесно може да ги пропусне, но по средата на кръга са издълбани плитко девет
лориенски символа. Разпознавам цифрите от едно до три, защото те отговарят точно на белезите
върху глезена ми, но останалите са нови за мен.
— Кога беше роден Сам? — питам.
— На четвърти януари 1995 година.
Завъртам го надясно срещу лориенската цифра едно и триъгълникът прещраква като
ключалка. Завъртам наляво и преглъщам трудно, защото съм се нацелил към това, което трябва
да е номер четири. Моят номер. Отново завъртам триъгълника към единицата, после девет,
отново девет и пет накрая. Минават няколко секунди, без да се случи нищо, после слънчевият
часовник започва да съска и да дими. Когато димът се прояснява, вътре виждам стълба.