страха, че враждебна и зла извънземна раса идва директно за мен, за да се извиня по някакъв
начин на Аделина, че съм я упоила, и за да се стопля малко, слагам глава върху гърдите й и я
прегръщам през кръста.
Часове по-късно чувам как Аделина сумти, после размърдва крака под моите.
— Аделина? — прошепвам. — Будна ли си?
— Кой е? Марина, ти ли си?
Прошепвам:
— Аделина, трябва да си много тиха, ама много.
— Защо — пита тя шепнешком. — Къде сме?
— В нефа, на мястото, където беше скрила сандъка. Но моля те, чуй ме. Те са тук.
Могадорианците дойдоха за мен снощи, след като отворих сандъка, и трябваше да се скрием.
— Как отвори сандъка сама? Така не става.
— Ти ми каза как да го направя. Говореше насън — лъжа я.
Мога да й кажа, че съм я упоила, но не съм готова да се разправям на тази тема. Объркването
й се усеща в гласа й.
— Не си спомням… Спомням си как станах от леглото и после… Май това е всичко.
Отворила си сандъка? Какво имаше вътре?
— Много неща, Аделина. Всякакви видове камъни и един от тях се запали в ръката ми и
започна да мига, мисля, че затова се появи могадорианецът.
— Какъв могадорианец? Какво се случи? — Аделина се опитва да седне, но я спирам, преди
да е ударила главата си в ниския таван.
Прошепвам:
— Преди няколко дни видях мъж в кафенето, който държеше книга за Питакъс и не сваляше
поглед от мен. Беше с шапка и мустаци и още щом го погледнах, разбрах, че е от Могадор. И
снощи, след като отворих сандъка в северната камбанария, той се появи.
— Как се измъкнахме?
— Използвах телекинезата си и се изнесохме в двора през прозореца, после пак я използвах,
за да се върнем тук.
— Трябва да се махаме оттук — промълвява тя. — Трябва незабавно да напуснем „Света
Тереса“.
Тутакси ме обзема възбуда. Прегръщам я в тъмното и за моя изненада и тя ме прегръща в
отговор. Аделина пропълзява до отвора на нишата, а аз я следвам със сандъка, който се носи зад
мен. Когато виждаме, че нефът е празен, Аделина ме моли да я сваля долу на пода. После
внимателно пускам сандъка от края на нишата и мълчаливо го поставям до босите нозе на
Аделина. Тъкмо и аз да левитирам надолу, когато сестра Дора се появява в задната част на нефа
и тръгва към Аделина.
— Къде изчезна? — крещи тя. — Цяла нощ не си била на поста си. Как можа да направиш
това? И какво прави този багаж тук?
— Имах нужда от чист въздух, сестра Дора — казва тихо Аделина. — Съжалявам, че
напуснах поста си.
Виждам как очите на сестра Дора се присвиват.
— С Марина?
— Какво?
— Четири от момичетата дойдоха да ме събудят посред нощ, казаха ми, че Марина се е
измъкнала снощи и че ти си тръгнала с нея.
Аделина понечва да каже нещо, но Елла се появява зад сестра Дора и дърпа роклята й.
— Сестра Дора? Току-що видях Марина — лъже тя.
— Къде?
— В спалнята, спи.
Сестра Дора се навежда и сграбчва Елла за ръката над лакътя и ужасената физиономия на
момиченцето кара нещо да се преобърне в мен.
— Ти, малка лъжкиньо! Току-що идвам от спалнята и там няма никого. Измисляш й
извинения.
— Сестра Дора, достатъчно! — казва Аделина.
Сестра Дора обаче започва да влачи Елла енергично и крачетата й едва докосват пода.
— Отиваме в кабинета, там ще разбереш, че тук не се лъже.
Сълзи се стичат по бузите на Елла. От отвора на нишата забивам поглед върху ръката на
сестра Дора и отлепвам пръстите й от ръчичката на Елла. Сестра Дора изкрещява от болка,
объркана, поглежда учудено надолу към Елла. После отново я сграбчва за ръката.
Аделина се дотътря до тях и преди да запратя сестра Дора по гръб по цялото протежение на
централната пътека, Аделина я хваща за китката.
Сестра Дора отскубва ръката си. Сърцето ми се качва в гърлото, развълнувана съм, когато
виждам в Аделина мой и на приятелката ми съюзник.
— Да не си ме докоснала пак! — заплашва я сестра Дора. — Мястото ти не е при нас,
Аделина. Нито на онзи малък зъл дух, който домъкна със себе си.
Аделина се усмихва спокойно.
— Напълно сте права, сестра Дора. Навярно мястото ни с Марина не е тук и навярно ще
напуснем манастира още тази сутрин. Но преди това, ще бъдете ли така любезна да пуснете
Елла? — гласът й, макар сърдечен и търпелив, не е лишен от известна злъч.
— Как смееш! — подигравателно изкрещява сестра Дора. — И ти не си нещо повече от
обикновен сирак. Прибрахме те, когато никой не те искаше.
— Всички сме равни пред Бога. Сигурно ще признаете поне това?