на другото легло и обхваща с длани главата си.
— Но ти си с нас, Сам. Ти ни подкрепяш — казвам.
— Не се тревожа — отвръща той със забит надолу нос.
Сам може и да не е разтревожен, но аз съм. Хапя бузите си отвътре, мисля си как, без Анри,
ще го опазя, как ще опазя себе си и Шест живи. Поглеждам към Сам, който е толкова стресиран,
че дупчи с пръст черната си тениска с логото на НАСА.
— Чуй ме, Сам. Иска ми се Анри да беше тук. Дори представа си нямаш колко много ми се
иска той да е тук заради куп причини. Той не само ме пазеше, когато бягахме от щат на щат, но
знаеше всичко за Лориен и за семейството ми, притежаваше невероятно спокойствие, което
толкова дълго ни предпазваше от беди. Не знам дали изобщо някога ще мога да правя това,
което той правеше, за да опазя живота ни. Сигурен съм, че ако днес беше жив, нямаше да
позволи да дойдеш с нас. Никога не би те подложил на подобна опасност. Но чуй ме, ти си тук и
това е факт, и ти обещавам, че няма да позволя да ти се случи нещо.
— Аз искам да съм тук. Това е най-якото нещо, което ми се е случвало — казва Сам, млъква
и ме поглежда в очите. — Освен това ти си най-добрият ми приятел, а аз никога не съм имал
най-добър приятел.
— Нито пък аз — отговарям му.
— Още малко и ще се прегърнете — казва Шест и ние със Сам се засмиваме.
Лицето ми още е върху екрана. Снимката, която показват по телевизията, е същата, която
Сара ми направи в най-първия ми учебен ден, деня, в който се запознах с нея, и там изглеждам
някак си странно притеснен. Дясната страна на екрана сега е запълнена с по-малки снимки на
петимата души, в чието убийство сме обвинени — трима учители, треньора по баскетбол и
училищния портиер. Образът изведнъж се сменя отново, за да се видят снимки на разрушеното
училище, а то наистина е разрушено — цялата му дясна половина е купчина отломки. Следват
няколко интервюта с жители на Парадайс, последното е с майката на Сам. Показват я на екрана
как плаче, гледа право в камерата и отчаяно моли „похитителите“: „Умолявам ви, умолявам ви,
върнете невредимо детето ми“. Щом Сам вижда интервюто, със сигурност мога да кажа, че
нещо в него се преобръща.
Следват сцени от погребенията и бденията със свещи от миналата седмица. Лицето на Сара
се мярка върху екрана, държи свещ, а по страните й се стичат сълзи. В гърлото ми засяда буца.
Бих дал всичко само да набера номера й, да чуя гласа й. Направо се побърквам, като си
представя какво преживява. Записът, на който се вижда как бягаме от горящата къща на Марк —
с което всъщност започна цялата тази история, — е навсякъде из интернет. И докато ме
обвиняваха, че съм подпалил и този пожар, Марк не спираше да уверява как аз нямам нищо
общо с него. А ако ме беше използвал като изкупителна жертва, това напълно щеше да го
оневини.
Когато напуснахме Охайо, разрушаването на училището първоначално беше приписвано на
торнадо, развихрило се извън сезона. Но спасителните екипи разровили останките и не след
дълго открили петте трупа, които лежали на еднакво разстояние един от друг, без драскотина по
тях, в стая, незасегната от битката. Аутопсиите показали, че те са починали от естествена смърт,
без никакви следи от опиати или травми. Кой знае какво се е случило в действителност. Когато
един от репортерите чул историята как съм скочил от прозореца на директорския кабинет и съм
избягал от училището и как двамата с Анри не можем да бъдем открити никъде, пусна
материал, в който ни обвиняваше за всичко. Останалите не закъсняха да го последват. А когато в
къщата бяха открити фалшификаторските инструменти на Анри, както и няколко фалшиви
документа, общественият гняв и възмущение се вдигнаха до небесата.
— Трябва да бъдем много предпазливи — казва Шест, която е седнала до стената.
— По-предпазливи от това да се крием в долнопробна мотелска стая със спуснати пердета?
— питам аз.
Шест отива обратно до прозореца, дръпва едното от пердетата и надзърта навън. Сноп
слънчеви лъчи пада върху пода.
— Слънцето ще залезе след три часа. Да тръгнем веднага щом се стъмни.
— Слава Богу! — казва Сам. — Тази нощ се очаква метеоритен дъжд и ако караме на юг,
можем да го видим. Да не говорим, че ако трябва да прекарам още някоя минута в тази скапана
стая, ще откача.
— Сам, ти си беше откачен от мига, в който те срещнах — шегувам се аз.
Той ме замерва с възглавница, която отклонявам, без дори да вдигна ръка. Преобръщам я на