зад дърветата, наблюдавам я. Изглежда толкова красива. Така съвършена. Изчаквам я да се
обърне в обратната посока и тогава излизам от сенките. А щом се завърта отново, ето ме и мен.
— Джон? — върховете на маратонките на Сара стържат по бетона, докато тя се опитва да
спре въртенето.
— Здравей, красавице — казвам и усещам как усмивката ми стига чак до крайчеца на очите
ми.
Сара покрива устата и носа си с ръце.
Отивам до нея, тя се мъчи да слезе от люлката, но въжетата са силно обтегнати и не може да
се измъкне.
Скачам напред и хващам въжетата с ръце. Извъртам я към себе си и заедно със седалката я
повдигам на височината на лицето си. Навеждам се и я целувам. В мига, в който устните ни се
докосват, сякаш никога не съм напускал Парадайс.
— Сара — промълвявам в ухото й. — Толкова много ми липсваше, ужасно много.
— Не мога да повярвам, че си тук. Не може да е вярно.
Отново я целувам и не спирам, като завъртам двама ни още веднъж и още веднъж, докато
въжетата над нея се разделят. Сара се отблъсква от седалката и пада в прегръдките ми. Целувам
я по бузите и врата, тя прокарва ръце по главата ми, стиска късата ми коса между пръстите си.
Слагам я да седне и тя ми казва:
— Някои са се подстригали.
— Ами да, това е новият ми имидж на печен беглец. Как ти се струва? Харесва ли ти?
— О, да! — отговаря тя и притиска длани към гърдите ми. — Но и плешив да беше, за мен е
без значение.
Правя крачка назад, искам да запечатам в съзнанието си образа на Сара. Забелязвам ярките
звезди зад нея, накривената й зимна шапка. Носът и бузите й са зачервени от студа. Тя хапе
долната си устна и ме гледа, а от устата й излита малко облаче дихание.
— Няма ден, в който да не съм мислил за теб, Сара Харт.
— Уверявам те, че аз съм мислила за теб двойно повече.
Навеждам глава и челата ни се докосват. Оставаме така, ухилени глупаво, и аз я питам:
— Как си? Как са нещата около теб в момента?
— Сега е по-добре.
— Толкова ми е трудно да бъда далече от теб — казвам и целувам студените й пръсти. —
Непрекъснато си мисля какво е да те докосвам и да чувам гласа ти. Всяка вечер съм на ръба да
ти се обадя.
Сара улавя брадичката ми в шепите си и прокарва палци по устните ми.
— Толкова пъти съм седяла в колата на баща ми, чудейки се къде си. Трябваше само да знам
посоката, за да потегля.
— Аз съм тук. Точно пред теб — прошепвам.
Тя сваля ръцете си.
— Искам да дойда с теб, Джон. Не ми пука. Не мога да продължавам така.
— Прекалено опасно е. Току-що приключихме битка с петдесет могадорианци до къщата на
Сам. Такъв е животът с мен точно сега. Не мога да те въвличам във всичко това.
Раменете й се разтърсват, сълзи набъбват в ъгълчетата на очите й.
— Не мога да остана тук, Джон. Не и когато си неизвестно къде, когато не знам дали си жив,
или мъртъв.
— Погледни ме, Сара — казвам.
Тя повдига глава.
— Няма начин да умра. Когато знам, че си тук и ме чакаш, това е като силово поле. Ще
бъдем заедно. Скоро.
Устните й потреперват.
— Толкова е трудно. Всичко е толкова ужасно сега, Джон.
— Всичко е ужасно? Какво искаш да кажеш?
— Хората са кретени. Всички говорят омразни неща за теб, говорят доста неща и за мен.
— Какво например?
— Ами, че си терорист и убиец, че мразиш Съединените щати. Момчетата в училище ти
измислят прякори от рода на Смит Бомбата. Родителите ми казват, че си опасен и аз в никакъв
случай не бива да разговарям с теб, а като допълнителен бонус има и награда за главата ти, та
хората непрекъснато говорят как щели да те застрелят.
Тя свежда глава.
— Не мога да повярвам, че си принудена да търпиш всичко това, Сара — казвам. — Поне ти
знаеш истината.
— Изгубих почти всичките си приятели. Освен това съм в ново училище, където всички ме
мислят за откачалка.
Опустошен съм. Сара беше най-популярното момиче, най-красивото, най-обичаното в
гимназията на Парадайс. Сега е отритната от всички.
— Няма да е винаги така — прошепвам.
Тя не може да сдържа повече сълзите си.
— Обичам те толкова много, Джон. Но не мога да си представя как ще се измъкнем от
цялата тази бъркотия. Може би трябва да се предадеш.
— Няма да се предавам, Сара. Просто не мога. Ще се измъкнем. Разбира се, че ще се
измъкнем. Моя единствена любов, Сара! Обещавам ти, че ако ме чакаш, нещата ще се оправят.
Сълзите й обаче не престават.
— Колко дълго да чакам? И какво ще стане, когато нещата се оправят? Ти ще се върнеш ли