— Сам? — пита Сара.
— Здравей, Сара — прошепва той.
Сара обвива ръце около него.
— Толкова е хубаво да те видя — казва той в косите й. — Но, виж, Сара, съжалявам, много
съжалявам и знам, че не сте се виждали дълго, обаче ние с Джон трябва да тръгваме. В голяма
опасност сме. Нямаш представа.
— Имам все пак — тя се отдръпва от него и тъкмо когато се приготвям да я уверя отново
колко много я обичам и да й кажа сбогом, настъпва истински хаос.
Всичко става толкова бързо, че не съм способен да го възприема напълно, сцените
произволно прескачат като на развалена филмова лента. Мъж с противогазова маска блъска Сам
отзад. Върху гърба на синьото му яке са изписани буквите ФБР. Някой обгръща с ръце Сара и я
отвежда от мен. Метална граната се плъзга по тревата и спира до краката ми, белият дим, който
излиза на талази от двата й края, изгаря очите и гърлото ми. Не мога да виждам. Чувам, че Сам
се мъчи да повърне. Клатушкам се и се отдалечавам от металната кутия, падам на колене до
пластмасова пързалка. Когато вдигам глава, виждам дузина агенти, всички с извадено оръжие,
които ме заобикалят. Мъжът с маската, който бутна Сам, е сложил коляно върху гърба му. По
мегафона гърми глас: „Не мърдайте! Сложете ръцете си върху главата и легнете по корем!
Арестувани сте!“
Когато слагам ръце върху главата, колите, които стояха паркирани през цялото време, докато
бяхме там, неочаквано оживяват — фаровете им светват, червени светлини мигат от таблата им
вътре. Полицейски коли пищят зад ъгъла и бронирана кола с надпис отстрани SWAT13 прескача
бордюра и забива спирачки по средата на баскетболното игрище. От нея с викове светкавично се
изсипват мъже и точно тогава някой ме изритва в корема. Около китките ми щракват белезници.
Над мен бръмчи хеликоптер. Мислите ми се вкопчват в единственото възможно обяснение.
Сара. Есемесите. Това не е била Емили. Полицаите са разговаряли с нея. Това, което е
останало от сърцето ми, когато Сара се отдръпна от мен, се доразбива на хиляди късчета.
Тръскам глава с лице върху бетона. Усещам как някой измъква камата ми. Някакви ръце
изваждат таблета от колана ми. Наблюдавам как теглят Сам за ръцете, за да го изправят, и очите
ни се срещат за кратък миг. Не знам какво си мисли.
Белезници щракват около глезените ми, свързани с верига, която стига до китките ми.
Издърпват ме бързо от земята. Белезниците са прекалено стегнати и се впиват в китките ми.
Покриват главата ми с черна качулка, завързват я около гърлото ми. Не виждам нищо. Двама
полицаи ме сграбчват за лактите, а друг ме бута напред.
— Имате право да мълчите — започва единият от тях, докато ме водят към една от колите и
ме хвърлят отзад.
Глава 24
След пет минути ставам от леглото и поглеждам в гардероба да проверя дали има някакви
дрехи, които бих искала да вземем. Държа един черен пуловер, когато решавам, че не мога да си
тръгна, без да се сбогувам с Ектор.
Грабвам от стената чуждо яке с качулка и надрасквам бележка на Аделина: „Трябва да се
сбогувам с един човек в селото.“
Двойната порта се отваря към мразовития въздух, но щом виждам полицейските и
новинарските коли по „Кайе Принсипал“, веднага се чувствам; по-добре. Могадорианците няма
да пробват нищо пред толкова много очевидци. Минавам през портата с нахлупена на главата
качулка. Вратата на къщата на Ектор е открехната и чукам лекичко по касата.
— Ектор?
Отговаря ми жена:
— Кой е?
Вратата се отваря широко и пред мен застава майката на Ектор Карлота. Прошарената й коса
е старателно подредена с фиби около главата й, лицето й е румено и засмяно. Облечена е с
красива червена рокля и синя престилка. Къщата мирише на прясно изпечен сладкиш.
— Ектор вкъщи ли е, сеньора Рикардо? — питам.
— Моят ангел — казва тя. — Моят ангел се завърна.
Тя помни какво направих за нея, как излекувах болестта й. Смутена съм от начина, по който
ме гледа, но тя се навежда към мен за прегръдка и аз не мога да устоя.
— Моят ангел се завърна — повтаря тя.
— Радвам се, че се чувствате по-добре, сеньора Рикардо.
От очите й бликат сълзи и след малко и моите очи се насълзяват.
— Няма защо — прошепвам.
Зад Карлота се чува мяукане и когато се навеждам, виждам Завет да се мъкне към мен от
кухнята, а от брадичката му капе мляко. Той мърка около крака ми и аз се навеждам и го галя по
лъскавата козина.
— Откога имате котка? — питам.