долината, но те са неясни.
Детектив Мърфи се подсмихва.
— Да де… Какво ще кажеш двамата да си поприказваме малко? Да започнем със
свидетелството за раждане, което си представил в гимназията в Парадайс. Подправено е, Джон
Смит. Всъщност не можем да открием нищо за теб, преди да дойдеш в Парадайс преди няколко
месеца — казва той и присвива очи, сякаш очаква някакъв отговор. — Номерът на социалната
ти осигуровка принадлежи на мъртвец от Флорида.
— Това въпрос ли беше?
Усмивката му преминава в самодоволно хилене.
— Защо не започнеш, като ми кажеш истинското си име.
— Джон Смит.
— Да, бе — казва той. — Къде е баща ти, Джон?
— Мъртъв е.
— Колко удобно!
— В действителност това е най-неудобното нещо, което някога ми се е случвало.
Детективът пише нещо в бележника.
— Откъде си родом?
— Планетата Лориен, на петстотин милиона километра оттук.
— Трябва да е било доста дълго пътуване, Джон Смит.
— Отне ни близо година. Следващия път ще си взема книга.
Той пуска молива върху масата, сключва пръсти зад главата си и се обляга назад. После
отново се навежда напред и взема таблета.
— Искаш ли да ми кажеш какво е това?
— Надявах се вие да ми кажете. Намерихме го в гората.
Той го хваща за ръба и подсвирква.
— Намерил си това в гората? Къде по-точно?
— До едно дърво.
— Сега какво, ще ми се правиш на умник при всеки въпрос?
— Зависи, детектив. За тях ли работите?
Той връща таблета на масата.
— Да работя за кого?
— За морлоките — отвръщам с първото нещо, което се сещам от часовете по английска
литература.
Детектив Мърфи се усмихва.
— Може и да се смеете, но те най-вероятно ще бъдат тук съвсем скоро — казвам.
— Морлоките ли?
— Да, господине.
— Като тези от „Машина на времето“?
— Точно тази. Тя е нещо като нашата Библия.
— И нека отгатна — ти и приятелят ти Самюъл Гууд сте от елоите?
— Всъщност сме от лориенците. Но за нашите цели днес и елоите стават.
Детективът бърка в джоба си и тръсва камата ми на масата.
Гледам вторачено десетсантиметровото й диамантено острие, сякаш не съм го виждал
никога преди. Лесно бих могъл да убия този мъж — просто като преместя очи от камата към
врата му, но първо трябва да освободя Сам.
— За какво служи това, Джон? Защо ти е такъв нож?
— Не знам за какво служат подобни ножове, господине. За дялкане?
Той взема бележника и молива.
— Защо не ми разкажеш какво се случи в Тенеси?
— Никога не съм бил там — отговарям. — Чувам, че било приятно местенце. Може би ще го
посетя, когато изляза оттук, ще се запиша на един тур и ще разгледам забележителностите.
Какво бихте ми препоръчали?
Той кима с глава, хвърля бележника върху масата и мята молива срещу мен. Отклонявам го,
без дори да си помръдна пръста, и той подскача, когато го запращам срещу стената. Детективът
обаче не забелязва нищо и изчезва през стоманената врата заедно с таблета и камата ми.
След малко ме връщат обратно в старата килия. Трябва да се измъкна оттук.
— Сам? — изкрещявам.
Охраната, която седи пред килията ми, скача от стола и замахва с палката към пръстите ми.
Пускам решетките точно преди те да бъдат смазани.
— Млъквай! — заповядва той и насочва палката към мен.
— Какво си мислиш, че ме е страх от теб ли? — питам.
Струва ми се добра идея да го накарам да влезе в килията.
— Дреме ми, мъник такъв. Но ако продължаваш в същия дух, много скоро ще съжаляваш.
— Не може да ме удариш, хайде, пробвай. Аз съм прекалено бърз, а ти си прекалено дебел.
Пазачът се хили.
— Защо не си седнеш на леглото и не си затвориш устата, какво ще кажеш, а?
— Нали знаеш, че мога да те убия, когато си поискам? Без дори да си помръдна пръста.
— Така ли? — отговаря той и пристъпва напред, дъхът му вони на гранясало кафе. — Ами
какво те спира?
— Пълната ми апатия и разбитото ми сърце — отвръщам. — Но в крайна сметка и двете ще
отшумят и тогава просто ще стана и ще си тръгна.
— Нямам търпение, Худини14 — отговаря той.
Още малко и ще успея да го примамя да влезе в килията, а отключи ли вратата, двамата със
Сам сме свободни като птички.
— Знаеш ли на кого приличаш? — питам го.
— Казвай — отговаря ми той.
Обръщам се с гръб и се навеждам напред.
— Дотук беше, боклук такъв — той посяга към контролния панел на стената и се затътря
към вратата на килията, но оглушителен взрив разтърсва целия затвор.