няколко пъти във въздуха посредством телекинезата, след това я запращам като ракета срещу
телевизора и той спира да работи.
Знам, че Шест е права. Не бива да се задържаме никъде — но съм напълно отчаян. Изобщо
не му се вижда краят, няма място, където да сме в безопасност. В края на леглото лежи и топли
краката ми Бърни Косар, който след Охайо почти не се отделя от мен. Кучето отваря очи,
прозява се и се протяга. Поглежда нагоре към мен и по телепатия разбирам, че и той се чувства
по-добре. Повечето от малките струпеи, които покриваха тялото му, са изчезнали, а по-големите
заздравяват добре. Върху счупения си преден крак носи импровизирана шина и ще куца още
няколко седмици, но вече почти прилича на добрия стар Бърни. Маха леко с опашка и слага
лапи върху крака ми. Протягам се, издърпвам го в скута си и го чеша по коремчето.
— Ти какво мислиш, приятел? Готов ли си да напуснеш тази дупка?
Бърни Косар тупа с опашка по леглото.
— И така, накъде, приятели мои? — питам.
— Не знам — отговаря Шест. — За предпочитане някъде, където е топло, за да изкараме
зимата, нали ще сме на път. Вече не издържам с този сняг. А най̀ не издържам, че не знам къде
са останалите.
— Засега сме само ние тримата. Номер четири плюс Шест, плюс Сам.
— Обожавам алгебрата — обажда се Сам. — Сам е равен на хикс. Променливата величина
хикс.
— Ти си хахо, пич — казвам.
Шест влиза в банята и миг по-късно се появява с пълна шепа тоалетни принадлежности.
— Ако изобщо има нещо утешително в случилото се, то е, дето поне сега останалите гардове
знаят, че Джон не само е оцелял при първата си битка, но и я е спечелил. Това може да им
вдъхне надежда. Сега важното е да открием останалите. И междувременно да тренираме заедно.
— На всяка цена — казвам и поглеждам към Сам. — Не е прекалено късно да се върнеш и да
оправиш нещата, Сам. Може да измислиш някаква история за нас. Кажи им, че сме те отвлекли
и сме те държали против волята ти и че си избягал при първа възможност. Ще те имат за герой.
Момичетата ще тичат подир теб.
Сам хапе долната си устна и клати глава в несъгласие.
— Не желая да съм герой. А момичетата и без това си тичат подир мен.
Двамата с Шест въртим очи, но виждам, че тя се изчервява. Или може би си въобразявам.
— Говоря сериозно — казва той. — Няма да си тръгна.
Свивам рамене.
— Да считаме това за уредено. Сам е равен на хикс в уравнението.
Сам гледа Шест как отива към малкия си сак до телевизора и върху лицето му е изписано
колко много я харесва. Облечена е с черни памучни шорти и бял потник, а косата й е изтеглена
назад. Няколко кичура падат свободно около лицето й. Морав белег се откроява върху лявото й
бедро отпред, следите от шевовете около него са нежно розови, все още покрити с коричка. Тя
не само си заши сама раната, но си извади и конците. Щом Шест вдигне глава, Сам срамежливо
отмества поглед. Очевидно има друга причина Сам да иска да остане с нас.
Шест се навежда, бърка в сака и изважда сгъната карта. Разгъва я в долния край на леглото.
Тя сочи Тръксвил.
— Точно тук сме ние. А тук — продължава да мести пръста си от Северна Каролина към
червена звездичка, направена с мастило, близо до центъра на Западна Вирджиния — се намира
пещерата на могадорианците, тази, за която аз знам.
Поглеждам къде сочи. Дори и на картата е очевидно, че мястото е крайно изолирано; на
разстояние от осем километра няма никакъв главен път, а на десет — никакъв град.
— Как научи къде е пещерата?
— Това е дълга история — отговаря тя. — По-добре да я оставим за пътуването.
Пръстът й тръгва по нов маршрут на картата, на югозапад от Западна Вирджиния, пресича
Тенеси и се установява върху една точка в Арканзас, близо до река Мисисипи.
— Какво има там? — питам я.
Издува бузи, изпуска дълбока въздишка, явно си спомня нещо, което се е случило. Когато
мисли съсредоточено, лицето й придобива особено изражение.
— Там беше сандъкът ми — казва тя. — И някои неща, които Катарина донесе от Лориен.
Скрихме ги точно там.
— Какво искаш да кажеш с това беше?
Тя тръсва глава.
— Не е ли вече там?
— Не, те бяха по петите ни и не можехме да рискуваме да ни го отнемат. С нас нямаше да е
в безопасност и го скрихме заедно с нещата на Катарина в Арканзас, после изчезнахме
възможно най-бързо, смятахме, че ще успеем да вземем преднина…